Джон Голсуърти - Над всичко

Безшумно тя се измъкна от леглото, взе неговите обуща и дрехи, които лежаха измачкани на едно кресло и ги занесе в тоалетната стая. Тук тя ги прегледа на светло, изчетка ги, взе игла и конец, и своята скъсана дантела и се мушна пак в леглото. Никой не биваше да узнае нищо, дори и той не биваше да го знае. За момент бе забравила другото, тъй страшно важно нещо. Сега изведнаж помисли за това с някакво чувство на потърсване. Докато може да го укрие, не трябва никой да знае — той най-малко.

Сутринта премина, както обикновено; когато обаче по обяд тя влезе в стаята за музика, той не беше там. Тя тъкмо седна да обядва, когато момичето доложи: „Граф Розек“.

Джип учудена стана.

— Кажете, че господин Фиорсен не е в къщи. Но… попитайте, не иска ли да обядва тук и донесете едно шише рейнско вино.

През малкото минути, докато чакаше госта, Джип чувствуваше вълнението, което обзема човека, когато стъпи в ливада, дето пасе бик.

Но дори и най-строги критици не биха могли да укорят Розек в липса на такт. Той каза, че се надявал да намери Густав в къщи и че е много любезно от нейна страна да го кани на обяд. Лицето му беше леко загоряло, като че ли се бе излагал на слънце и светлина. Изглеждаше че е махнал корсета си и поне няколко от отблъскващите си качества. В говора си избягваше обикновените цинични двусмислици, възхищаваше се от нейната прелестна малка къща, „разгорещи се дори“, когато заговори за изкуство и музика. Никога Джип не го бе намирала толкова симпатичен. След яденето те минаха през градината, влязоха в стаята за музика и той седна пред пианото. Той имаше дълбокия, нежен удар, свойствен на стоманените пръсти, когато ги вълнува страст. Джип седеше на канапето, той не можеше да я види и тя го гледаше учудена. Той свиреше Шумановите детски парчета. Как може един човек да има тъмни намерения и да извлича такива задушевни тонове? Слад малко тя каза:

— Граф Розек!

— Госпожо?

— Бихте ли ми казали защо пратихте вчера Дафне Уинг тука?

— Аз?

— Да.

Той се обърна на клавирния стол и я погледна право в лицето.

— Като питате така, трябва да ви кажа, че Густав се среща много често с нея.

Тя бе очаквала тъкмо тоя отговор.

— Това едва ли ме интересува.

Той стана и каза спокойно:

— Радвам се, че е нищо за вас.

— Защо?

И тя бе станала. Макар че беше само малко по-висок от нея, тя внезапно почувствува, че под контешкото облекло той беше сякаш от стомана и че в лицето му се чете страшно силна воля. Сърцето й заби по-бързо.

Той се приближи към нея.

— Радвам се, ако виждате, че работата с Густав е вече преминала, свършена. — Той се прекъсна, забеляза, че не бе уловил правия път, не знаеше точно къде беше сбъркал. Джип само се беше усмихнала. Кръвта нахлу в бузите му. — Той е бързо угаснал вулкан. Познавам го, но добре ще е и вие да го познавате.

— Защо?

Той отговори през зъби: — За да не прахосвате времето си, любовта ви чака.

Джип се усмихна.

— От любов към мене ли го опихте вчера!

— Джип!

Джип се обърна, обаче той стоеше между нея и вратата. — Вие никога не сте го обичала; това е моето извинение. Вие вече му дадохте твърде много, повече отколкото заслужава… Ох, Боже! Как ме мъчите! Като омагьосан съм!

Той беше станал съвсем бледен, очите му горяха. Тя се страхуваше и затова именно се противеше. Да се втурне ли към вратата, която водеше към градината? Тя чувствуваше, че чрез силата на своя поглед той се опитва да щурмува нейната твърдина — чрез един вид хипноза, понеже знаеше, че я е уплашил.

Дали наистина се движеше или не, той като че ли все повече се приближаваше. Едно ужасно чувство я обхвана, сякаш я бе вече обгърнал с ръцете си.

С всичка сила тя откъсна погледа си от неговия и внезапно забеляза накъдрената му коса. Да, сигурно беше къдрена. Почти нечувано устните й прошепнаха по френски: „Чудесна техника!“ Очите му станаха несигурни, той отвори устата си. Джип прекоси стаята, сложи ръка на звънеца. Страхът й беше изчезнал. Без да продума, той се обърна и излезе в градината. Тя го видя да минава по тревата. Беше го победила с единственото, което буйната страст не понася — със смешното. Наистина ли беше почувствувала страх, беше ли оставила да бъде почти победена в тоя двубой, да бъде почти овладяна от тоя мъж — в собствената си къща, със слугите толкова близо?

Денят тегнеше в първата лятна омара над градината. Беше средата на юни в една хубава година; въздухът, пълен с бръмчене и ухания, приспиваше.