Джон Голсуърти - Над всичко

— О, госпожо Фиорсен, надявам се, че не ви е неприятно, дето съм дошла. Толкова ми се искаше да ви видя. Граф Розек ми каза, че мога да се осмеля. Денят за моето появяване е вече определен. Ах, добър ден! — Тя седна на стола, който Уинтон й подаде. Джип го наблюдаваше и почувствува желание да се изсмее. Татко и Дафне Уинг!

— Танцували ли сте в последно време у граф Розек?

— О, да, не сте ли, не знаехте ли, аз — о да!…

У Джип проблесна мисълта: „Густав се е срещал с нея, а не ми каза“, обаче тя веднага отговори:

— Ах, да, разбира се. Забравила бях. Кога е вашата вечер?

— Идващия петък. В „Октагон“. Нали е чудесно? Предложиха ми много добри условия. Бих желала толкова много да дойдете с господин Фиорсен.

— Разбира се, че ще дойдем. И баща ми много обича танца, нали, татко!

— Когато се играе добре — каза Уинтон учтиво.

— О, аз играя добре, нали, госпожо Фиорсен? Искам да кажа, работила съм от тринадесетата си година. Обожавам танца. Мисля, че и вие бихте танцували добре, госпожо Фиорсен, вие имате такава чудесна фигура. За мене е цяла наслада да гледам как ходите.

Джип се изчерви.

— Вземете от тия бонбони, госпожице Уинг. Те са с цели малини вътре. — Казвайте ми Дафне. Господин Фиор… всички хора ми казват така.

Забелязвайки израза по лицето на баща си, Джип промърмори:

— Прелестно име. Вземете и от тия! Те са със зарзали.

— Те са чудесни. Знаете ли, първият ми костюм е направен само от портокалови цветчета. Господин Фиорсен ми даде тая идея. Може би, вие сте му я подсказали? — Джип поклати глава. — Граф Розек казва, че светът чака за мене… — Тя млъкна, с един бонбон на половин поднесен към устата й, после продължи: — Мислите ли, че е вярно.

— Надявам се.

— Той казва, че съм била нещо ново. Толкова е приятно да вярваш това. Той има добър вкус, също и господин Фиорсен, нали?

Джип забеляза, че баща й стисна устни и кимна.

Малката танцувачка лапна бонбона. — Разбира се, че има; нали се е оженил за вас.

После тя забеляза, че Уинтон бе устремил погледа си върху нея и се смути.

— О, тук е чудесно, — каза тя. — Като на село. Но мисля, че вече трябва да си вървя, време е да почна упражненията си. За мене е важно да използувам времето си, нали? — И тя стана.

Уинтон също се надигна. Джип видя, че тя се загледа в изкуствената му ръка и че очите й се разтвориха широко; чу как каза, минавайки през градината: — О, надявам се, че… на какво се надяваше, не можа да се разбере.

Джип седеше неподвижна. Пчели бръмчаха между цветята, гълъби гукаха по дърветата, слънцето топлеше коленете й и протегнатите й крака, обути в прозрачни чорапи. През градината долиташе смехът на слугинята и ръмженето на двете кученца, които играеха в кухнята, от улицата се чуваше далечният вик на един млекар. Всичко беше тъй мирно. Обаче в сърцето й бушуваха странни, разбъркани чувства. Откритието, че мъжът й не е искрен, съвпадна с много други неща, които беше забелязала. Беше казала веднъж на баща си, че не иска деца; за нея, чието раждане бе причинило смъртта на майка й, това беше повече или по-малко съзнателно нежелание. Но сега знаеше, че ще има дете. Тя не бе постигнала онова духовно единение със съпруга си, което прави майчинството радост, и знаеше, че няма да го постигне. Тя се бе уловила в мрежите на своята безумна грешка! След няколко месеца брачен живот бе разбрала, че бракът й е несполука и гледаше без надежда на бъдещето. Нужен е един груб, естествен факт, за да може един забъркан копнеещ дух да разбере истината. Разочарованието е всякога нежелано, особено когато е разочарование от нас самите и от другите. Какво бе искала да направи? Да спаси Фиорсен от него самия! Смешно! Тя само изгуби себе си! Вече се чувствуваше в затвор, а чрез детето щеше да бъде по-обвързана. Съзнанието за една необходимост успокоява нервите на много жени. Но у Джип беше противното. Всяка принуда разбуждаше у нея противоположни чувства.

И докато гълъбите гукаха и слънцето топлеше краката й, тя преживя наново най-горчивите минути на живота си. Гордостта й дойде на помощ. Никой не биваше да знае, нито дори баща й, който тъй настоятелно я беше предупредил! Както си беше послала, така трябваше да си легне.

Когато се върна, Уинтон каза:

— Не намирам нещо пленително в тая дама, Джип.

— Не намираш ли, че лицето й е съвършено?

— Много обикновено.

— Да, но това изчезва, когато танцува.

Уинтон я погледна с полузатворени очи:

— А как я намира Фиорсен?

— Дали се е замислял за това? Не зная.