Джон Голсуърти - Над всичко

Съзнавайки, че видът й е неестетичен, тя помисли, че не може повече да бъде привлекателна за мъж, чийто нерви се дразнят толкова лесно, и не понася нищо грозно. А колкото за по-дълбоки чувства към нея — имаше ли ги той? Във всеки случай той не даваше нищо, не се жертвуваше за други. Ако тя обичаше, би дала всичко за любимия, обаче тя нямаше никога да обича! Въпреки това той изглеждаше загрижен за нея. Чудно! Може би скоро нищо няма да й се види чудно: често тя имаше чувството, че ще умре, а понякога мислеше, че ще е доволна да умре. Животът я беше измамил, или по-право, тя сама се беше измамила в живота. Наистина ли се беше изминала само една година, откак тя и татко й, и младият човек с пленителната усмивка препускаха начело на всичките ловци — в онзи фатален ден, когато Фиорсен внезапно се яви, като паднал от облаците, и поиска ръката й? Обвзе я копнеж по Милденхем, искаше й се да отиде там с баща си и Бети.

Тя отиде там в началото на ноември.

При заминаването й Фиорсен се държа като уморено дете, което не иска да си легне. Той не можеше да понесе да бъде далеч от нея; но когато тя замина, той гуля лудешки цяла нощ. Към пет часа се събуди с чувство на страшна студенина в сърцето, а на следния ден писа на Джип: — „ужасно чувство моя Джип; цели часове ходих нагоре-надолу (всъщност не повече от половин час). Как може да съм далеч от тебе по това време.“ На следния ден той се намери с Розек в Париж. „Не мога да понасям, — писа той, — вида на улиците, на градината, на нашата стая. Като се върна, ще стоя у Розек. Когато обаче наближи часът, искам да бъда при тебе, ще дойда да те видя.“ Джип обаче, като прочете писмото, каза на баща си: „Татенце, когато дойде времето да не го викаш. Не го искам тука!“

Тия негови писма разрушиха и последните останки от чувството й, че у него се крие все пак нещо фино и прекрасно като звуковете, които изтръгваше от цигулката си. Но все пак тя намираше тия писма наивни, до нейде трогателни и пълни с някакво истинско чувство.

В Милденхем нейното безнадеждно настроение почна да се губи, тя почувствува желание да живее за новия живот, който беше в нея. За първи път почувствува това, когато влезе в старата си детска стая, дето всичко беше както в нейното детинство: червената къща на куклите, която се отваряше от едната страна, за да се видят всичките етажи, изтърканите капаци на прозорците, чието тракане толкова стотини пъти беше чувала; високият параван пред камината, дето тя, легнала на пода, с брада опряна на ръце, бе чела своите детски книги или английските предания. Тук и нейното дете щеше да живее между старата позната покъщнина. Хрумна й да дочака тук тежкия час, а не в стаята, дето бе спала като момиче. В детската стая беше сигурно, спокойно! И след като беше прекарала една седмица в Милденхем, тя накара Бети да я пренесе.

Никой в тая къща не беше нито на половина тъй спокоен като Джип. Бети не можеше да откаже, че насаме, често плаче. Госпожа Марки никога не беше готвила тъй лошо, дори Марки понякога до там се забравяше, че почваше да говори. Уинтон приличаше на безпокоен дух. Гласът му, тъй сух и умерен, издаваше много ясно вътрешната му тревога. На Джип се виждаше чудно, че толкова се безпокоят за нея. Често тя седеше, втренчена в огъня с големите си тъмни очи като на кукумявка ноще и се питаше какво би могла да стори за баща си, когото без малко не беше убила с раждането си.

От деня, когато пристигна болногледачката, Уинтон престана да ходи на лов и не се отдалечаваше от къщи за повече от половин час. Недоверието му към докторите не му пречеше да се разговаря всяка сутрин по десетина минути със стария доктор, който беше лекувал Джип от шарки и други детски болести. Старият Ривершоу беше интересен тип от миналия век. Той миришеше на гумено палто, имаше пурпурно червени страни, около главата си венец от боядисани коси и изпъкнали, кръвясали, сиви очи. Беше низък, имаше задух, пиеше портско вино, смъркаше тютюн, четеше „Таймс“, говореше с пресипнал глас и обикаляше с едно малко купе, в което беше впрегнат стар червен кон. Но той притежаваше някаква вродена хитрост, която бе победила много болести, и беше много известен като акушер. Всеки ден, точно в дванадесет, неговото купе спираше пред къщата, Уинтон ставаше, донасяше бутилка вино, кутия бисквити и една чаша, а когато се появяваше докторът, запитваше:

— Е докторе, как е?

— Добре, много добре!

— Никакви причини за безпокойство?

С поглед към бутилката докторът промърморваше: