Джон Голсуърти - Над всичко

— Състоянието на сърцето, превъзходно… малко… хм… не заслужава да се говори. Всичко си върви по реда си.

— Една чаша вино, докторе?

Израз на изненада се изписваше по лицето на доктора.

— Студено време, ах, може би… — И той се изсекваше в тъмночервената си носна кърпа.

Докато той пиеше, Уинтон запитваше:

— Можем да ви намерим по всяко време, нали?

— Не се бойте, драги господине! Малката госпожица Джип е моя стара приятелка. Аз съм на нейни услуги дене и ноще. Не се бойте!

Уинтон се успокояваше и това чувство траеше почти двадесет минути след изчезването на купето и на различните миризми на неговия обитател.

По искане на Джип не уведомиха Уинтон, когато почнаха болките. След първия пристъп, когато тя лежеше в полусън в старата си детска стая, той случайно дойде да я обиколи. Сестрата го посрещна в другата стая. Свикнала с „глупостите“ на мъжете в такова време, тя се беше приготвила да му чете една проповед, но, поразена от израза на лицето му, само пошепна:

— Започна, но няма защо да се безпокоите, тъкмо сега няма болки. Скоро ще пратим за доктора… Тя се държи храбро… — После прибави с едно необикновено за нея чувство на почит и съчувствие: — Не се страхувайте, господине!

— Ако иска да ме види, аз съм в кабинета си. Спестете й каквото можете от болките, сестра!

Сестрата се върна замислена при Джип, която каза:

— Баща ми ли беше? Не трябваше да му се казва!

— Всичко е в ред, мила.

— Колко време ще мине, докато почне пак, сестра? Аз бих искала да го видя.

Сестрата я поглади по косата.

— След като се свърши всичко. Мъжете са всякога ужасно нервни.

Джип я погледна и каза полека:

— Знаете ли? Майка ми умря при моето раждане!

Сестрата й оправи завивката.

— Това не значи нищо… искам да кажа… няма никаква връзка.

Като видя Джип да се усмихва, тя си помисли: — Ама, че съм идиотка.

— Ако не оцелея, моля да бъда изгорена. Няма да забравите, нали? Не мога да кажа това на баща си, то би го разтревожило страшно.

Сестрата помисли: „Това не може да направи без завещание, но нека й обещая. То е само болезнено въображение, но тя не е такава.“ — И тя каза:

— Добре, добре, мила, но няма да е нужно!

— Срам ме е, че изисквам толкова грижи и правя другите нещастни.

Сестрата, все оправяйки леглото, промърмори:

— Не си въобразявайте, че за вас се прави повече отколкото за другите. Всичко ще се свърши благополучно. — И тя си помисли: „Странно! Нито веднаж не спомена мъжа си. Не ми харесва, особено при нея, тя е много чувствителна… Лицето й трогва човека…“

Джип пошепна:

— Искам да видя баща си; моля по-скоро!

Сестрата й хвърли един бърз поглед и излезе.

Джип стисна ръцете си под завивката. Ноември! Жълъди и листа — една хубава, влажна миризма на пръст! Жълъди навсякъде по тревата! Някога тя обичаше да впряга стария бял кон да я вози по ливадата, която беше покрита с жълъди и сухи листа, докато вятърът брулеше все нови… Беше облечена с кафява кадифена рокля… Кой я беше нарекъл веднаж, като беше с тази рокля, „малка умна кукумявка“? Сърцето й изтръпна. Болките почнаха пак. Гласът на Уинтон се чу от вратата:

— Как си, моето дете?

— Исках само да видя ти как си. Аз съм добре.

Челото й, което той докосна с устните си, беше влажно.

Навън, в коридора, пред него се носеше като нещо наистина действително, усмивката й, която тя с мъка бе задържала на устните си. Като се върна в кабинета си, той страдаше. Защо не може да понесе той мъките вместо нея?

Скърцането на докторовото купе тури край на безпокойното му крачене насам-нататък. Той влезе в хола, погледна доктора право в лицето, беше забравил, че тоя стар човек не знае особената причина на неговия смъртен страх. После се върна пак в кабинета си. Един буен югозападен вятър шибаше влажните листа о стъклата на прозорците. Тук бе стоял той в тъмното преди една година, когато Фиорсен дойде да иска ръката на Джип. Защо не го беше изгонил тогава, защо не беше отвел Джип нейде далеч, в Индия, в Япония, къде да е! Тя не обичаше тоя цигулар, никога не го беше обичала истински! Чудовищно! Обвзе го горчивина, и той високо изохка. После пристъпи към библиотеката си и взе една книга — „Животът на генерал Ле“. Той я сложи обратно на мястото й, извади друга — някакъв роман, една тъжна история, с тъжен край! Книгата падна от ръцете му. За момент той видя целия си живот, какъвто щеше да бъде, ако втори път понесе такава загуба. Не, тя не бива да умре. Ако умре, тогава — за него!… В старо време погребваха хората с конете и кучетата им, като след един сполучилив лов. Това още му оставаше! Тая мисъл му донесе известно облекчение. Той седна и се загледа в огъня като опоен. Изведнаж го обхвана пак трескав страх. Защо никой не иде да му каже нещо, каквото и да е, но не тая тишина, това гробно чакане? Вратата ли се затвори? Кола? Марки стоеше на вратата с визитни картички в ръка.