Джон Голсуърти - Над всичко

Някоя сутрин тя отиваше да язди с баща си. Един ден, след като бяха яздили в Ричмонд парк, те седнала да закусят на терасата на един хотел. Няколко овощни дървета над главите им още бяха в цвят, слънцето посребряваше извивките на реката и заливаше със златен блясък набъбналите листа на дъбовете. Уинтон пушеше следобедната си цигара и гледаше през дърветата към реката. Джип го погледна крадешком и попита съвсем тихо:

— Ходил ли си някога на язда с майка ми, татенце?

— Само веднаж. Същия тоя път, който минахме днес. Тя яздеше една бяла кобила, аз една алеста… — Да, в горичката, там на хълма, дето бяха яздили днес, той бе слазъл тогава и бе стоял до нея!

Джип простря ръката си през масата.

— Разкажи ми за нея! Хубава ли беше?

— Да!

— Тъмна? Висока?

— Като тебе, Джип. Малко, малко — той не знаеше как да опише тая разлика — малко по-чуждестранна на вид. Баба й била италианка.

— Как се влюби в нея? Внезапно?

— Тъй внезапно както… — той дръпна ръката си и я сложи на оградата — както слънцето пада на ръката ми.

Джип каза като че ли на себе си:

— Да, не зная дали разбирам това, като че ли още не. Обикна ли те тя още от първото виждане?

— Човек вярва това, което му се иска, но тя все ме уверяваше.

— И колко време?

— Само една година!

— О татенце! Не мога да понасям мисълта, че съм я убила, не мога да я понасям!

Уинтон стана и един уплашен кос спря да пее. Джип продължи твърдо: — Не искам да имам деца. И не искам да обичам толкова. Страх ме е.

Уинтон я погледна, намръщен над своето минало.

— Любовта, — каза той, — ни сграбчва и ние сме загубени. Дойде ли, тя е добре дошла, все едно дали ще ни убие или не.

Като стигна в къщи, още не беше време за обяд. Тя побърза с банята си и с обличането, и се завтече в стаята за музика. Завесите бяха сребристо сиви, канапето покрито със златно-сребърна материя, камината с медни релефи. Цялата стая беше студия в сребро и злато, освен две цветни фантазии — параванът пред пианото беше нарисуван с блестящи паунови пера и в една синя персийска ваза блестяха червени цветя в разни тонове.

Фиорсен стоеше до прозореца и пушеше. Той не се обърна. Джип сложи ръката си на рамото му.

— Съжалявам, че закъснях. Но сега е единадесет и половина.

Лицето му беше намусено, сякаш целия свят го беше обидил.

— Жалко, че е трябвало да се върнеш. Сигурно е било чудесно за язда.

Не биваше ли да язди с баща си? Каква безсмислена ревност и егоизъм. Без да каже ни дума, тя седна пред пианото. Не можеше да понася несправедливости, а той при това миришеше на ракия! Отвратително, да пиеш още сутринта! Тя седеше пред пианото и чакаше. Такъв щеше да бъде, докато музиката разпръснеше лошото му настроение; тогава щеше да дойде да я потупа по рамото и да сложи устните си на тила й. И тя изведнаж каза:

— Густав, какво съм сторила, което не ти харесва?

— Имаш баща.

Джип се засмя. Както стоеше пред нея, той приличаше на упорито дете. Той се приближи и сложи ръката си на устата й. Тя погледна над тая ръка, сърцето й се колебаеше между разкаяние и гняв. Очите му се сведоха пред нейните, той дръпна ръката си.

— Да почнем ли? — попита тя.

— Не, — отвърна той рязко и слезе в градината.

Възможно ли беше да е преживяла такава неприятна сцена! Тя остана пред пианото, свирейки все същата фраза, без да съзнава какво свири.

Досега не бяха виждали Розек. Тя се питаше дали Фиросен му е занесъл нейните думи, но не го запита. Беше вече открила, че мъжът й говори истината, само когато му е приятно, но не, когато това може да му причини неприятности. Колкото за изкуството, човек можеше да се уповава на него, но, когато нервите му бяха раздразнени, той беше застрашително откровен.

На първия концерт тя видя нежеланата фигура на Розек два реда зад себе си: Той говореше с едно младо момиче, чието овално лице имаше непрозрачната белина на алабастър. Кръглите й сини очи бяха устремени в него, устните й полуразтворени и това й придаваше някакъв празен израз, а смехът й звучеше кухо. Обаче чертите й бяха красиви, косата свиленомека и руса, шията бяла и съвършена. Джип не можеше да откъсне погледа си от нея. Тя седеше сама, обхваната от желание да изпита същите чувства като във Висбаден. За нея щеше да бъде един вид света радост да мисли, че и тя бе помогнала да се оформят тия тонове, които ще пленят толкова слушатели. Отдавна вече тя се радваше на тоя концерт. И тя седеше замечтана и тиха, без да мисли за окръжаващите я.