Джон Голсуърти - Над всичко

При все това тя не беше нещастна, измъчваше я само чувството, че се мъчи да улови нещо, което все се изплъзва. Когато той свиреше, и одухотвореният израз се явяваше на лицето му, тя мислеше: „Сега ще се приближи до него!“ Но тоя израз скоро изчезваше, тя не знаеше как да го задържи, и с него изчезваше и нейното чувство.

Техните стаи бяха в едно отстранено крило на хотела, дето той можеше да свири, колкото иска. Докато той се упражняваше сутрин, тя отиваше в градината, която се спущаше на тераси към морето. Завита в коженото си палто, тя седеше там с книга в ръка. Скоро й беше познато всяко храстче, всяко цвете. Въздухът беше мек, птичките пееха и вече се готвеха да си свиват дом; понякога ставаше пролет и в нейното сърце; обхващаше я чудното чувство, когато всяка твар усеща, че се заражда нов живот на земята, чувството на ранна пролет. Чайки прелитаха отвреме-навреме, разтваряха алчно човките си и крещяха като млади котки.

Тя не съзнаваше колко бе израсла в тия няколко дена, колко високо звучеше вече основният бас на леката мелодия на нейния живот. Животът с Фиорсен отвори очите й за много работи, освен за мъжката природа; поради своята може би фатална възприемчивост тя скоро се пропи от неговата житейска философия. Той беше в постоянна опозиция против всичко, не беше критичен ум, но повечето инстинктивно въставаше против всяко убеждение; можеше да се прехласне пред един красив залив, пред едно ухание, една мелодия, една нова ласка; обхващаше се от горещо състрадание към някой просяк или слепец, от бясна омраза към някой човек с големи права или голем нос, към някоя прегърбена или привидно набожна жена. Като излезеше, той или тичаше с лудешки крачки, или едва-едва пристъпваше; пееше и се смееше, разсмиваше Джип докато я заболяваха страните, а след половин час седеше безмълвен, втренчен като в някаква тъмна бездна и цялото му същество потъваше в мрак. Несъзнателно тя споделяше това опиянение, обаче у нея то беше все приятно и грациозно, тя никога не губеше уважение към чувствата на другите.

В своите любовни излияния той често стигаше до границата, която би била неприятна за ней, никога обаче не я надхвърли, защото все успяваше да я накара да почувствува доколко обожава нейната красота: при това, нейното чувство, че не принадлежи към почтените, порядъчни хора, както се бе помъчила да обясни на баща си, й помагаше да се примири с това. С други неща обаче той я шокираше. Тя не можеше да свикне с неговото незачитане чувствата на другите, с дълбокото презрение, с което той гледаше на хора, които дразнеха нервите му и по адрес на които той правеше полугласни забележки, както бе сторил и тогава пред Шилеровата статуя с приятеля си, граф Розек. Когато правеше подобни забележки, тя явно се дърпаше назад, макар че понякога биваха тъй смешни, че не можеше да се въздържи да не се изсмее. Нейното държане го дразнеше, но го възбуждаше още повече. Един път тя стана и си отиде. Той я последва, седна пред краката й и пъхна като котка главата си под ръката й.

— Прости ми, моя Джип, но те са такива скотове. Кой би могъл да постъпи другояче, кой, кажи ми, освен моята Джип? — И тя трябваше да му прости. Но една вечер, когато той много се забрави, тя каза:

— Не, не мога, ти си скотът!

Той скочи разярен и излезе. За първи път прояви гняв спрямо нея. Джип остана пред огъня, много наскърбена, главно защото не се бе наскърбила, че го е обидила. Би трябвало да бъде отчаяна!

Когато обаче той не се върна в десет часа, тя се разтревожи. Беше казала нещо ужасно. Но в душата си не би взела думата си назад. За пръв път бе дала воля на чувството си против това, което Уинтон бе нарекъл негово невъзможно държане. Ако беше англичанин, никога не би я привлякъл с това брутално незачитане чувствата на другите. Но какво собствено я привлече у него? Неговата странност, неговата дива буйност, хипнотичното на неговата страст, неговата музика. Тази нищо не можеше да унищожи. Устремът, бучението, въздишките на неговата свирня, подобна на морето вън, тъмно и бурно разпенено, блъскащо се о скалите или дълбоко синьо при слънчева светлина, с бели чайки, които прелитат над него; те приличаха на подвижното, усмихнато тихо море, набраздено от минаващите течения, обуздало своя вечен стремеж и готово пак да се издигне и разпени. Това беше, което тя искаше от него — музика, не неговите прегръдки, нито дори неговото обожание, неговото остроумие, неговата своеобразна, котешка красота, — не, само това от душата му, което се изтръгваше под пръстите му и увличаше душата й. Дали да се втурне, когато се върне, да го прегърне, да се притисне до него, да се изгуби цяла в него? Защо не? Нали е неин дълг, защо да не бъде и нейна радост? Но тя изтръпна. Някакъв инстинкт, много дълбок, за да се поддаде на анализ, нещо в най-скритата дълбочина на нервите й, я правеше да се стряска, като че ли я беше страх, като че ли се боеше да се отпусне, да обича — инстинктът за самосъхранение пред нещо съдбоносно, пред нещо, което тя отнася — странното инстинктивно чувство, което изпитваме пред една бездна, страхът да се приближим твърде много и да бъдем неудържимо увлечени надолу.