Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

— Щипе ли? — Сребърните му очи бяха любящи и спокойни. Уплахата в тях можеше лесно да бъде сбъркана с безпокойство заради нараненото коляно на дъщеря му.

Роза се провикна от кухнята:

— Нека да я щипе, малко й е. Може би това ще й бъде за урок.

Партийният активист се изправи и се разсмя.

— Не мисля, че това момиче ще научи някакъв урок там, фрау…

— Хуберман. — Картоненото лице се изкриви.

— … фрау Хуберман. Мисля, че другите по-скоро се учат от нея. — Той се усмихна на Лизел. — Говоря за всички онези момчета. Прав ли съм, малка госпожице?

Татко сложи парцала върху ожуленото коляно на Лизел, която трепна и не можа да продума. Вместо нея заговори Ханс, който каза едно тихо „извинявай“ на момичето.

Настъпи неловко мълчание, след което партийният активист си спомни за целта на посещението си.

— Ако нямате нищо против — обясни той, — трябва да огледам мазето ви набързо, за да преценя дали е подходящо за убежище.

Татко докосна за последен път коляното на дъщеря си.

— Ще се сдобиеш с още един хубав белег, Лизел. — Сетне погледна нехайно към мъжа, който стоеше над тях.

— Разбира се. Първата врата вдясно. И моля да ни извините за безпорядъка долу.

— Няма проблем. Не може да е по-лошо от другите мазета, които видях днес… Тази ли?

— Точно тя.

Те чуваха стъпките на нациста долу. Звук от опъване на ролетка. Лизел не можеше да прогони от ума си картината как Макс седи свит в ъгъла под стълбите, притиснал скицника до гърдите си.

Татко стана. Беше му хрумнала още една идея. Той тръгна към коридора и извика:

— Всичко наред ли е там долу?

— Трябва ми още минутка само!

— Бихте ли искали кафе или чай?

— Не, благодаря.

Когато татко се върна, той нареди на Лизел да си донесе книга, а на Роза да започне да готви. Прецени, че най-лошото, което можеха да направят, е да изглеждат притеснени.

— Е, хайде — каза Ханс високо. — Побързай, Лизел. И не ме е грижа дали коляното те боли. Трябва да завършиш тази книга, както ти каза.

Лизел положи усилие да запази самообладание.

— Да, татко.

Те тръгнаха в различни посоки. Когато Лизел влезе в стаята си, затвори вратата и падна на колене въпреки допълнителната болка от раната. Най-напред тя чу оценката, че мазето е твърде плитко и сетне сбогуванията, едно от които беше изпратено към коридора:

— Довиждане, луда футболистке!

Миг по-късно се опомни и извика в отговор:

— Auf Wiedersehen! Довиждане!

„Приносителят на сънища“ пареше в ръцете й.

По думите на татко, Роза се беше разтопила до печката в момента, в който партийният активист бе излязъл. Те повикаха Лизел и тръгнаха заедно към мазето, където махнаха добре наредените платна и кутии с боя. Макс Ванденбург седеше под стълбите, стискайки едни ръждясали ножици като нож. Подмишниците му бяха подгизнали и думите падаха от устата му като рани.

— Аз нямаше да ги използвам — каза евреинът тихо. — Аз… — Той притисна ръждивите дръжки към челото си. — Съжалявам, че ви причиних това.

Минути по-късно на вратата се почука отново.

— Господи боже, още един!

Тревогата се върна моментално.

Макс отново бе скрит.

Роза се завтече нагоре по стълбите, но когато отвори вратата, този път там нямаше нацист. Беше не някой друг, а Руди Щайнер. Стоеше там, русокос и добронамерен.

— Просто дойдох да видя как е Лизел.

Когато чу гласа му, Лизел се заизкачва по стълбите.

— Мога да се оправя с този — каза тя.

— Нейният приятел — обясни татко на кутиите с боя и издиша кълбо от дим.

— Той не ми е приятел — възрази Лизел, но без да е ядосана. Невъзможно беше да се сърдиш за нещо след една едва избягната катастрофа. — Отивам горе, само защото мама всеки момент ще ме извика.

— Лизел!

Тя беше на петото стъпало.

— Видяхте ли?

Когато Лизел стигна при вратата, Руди се размърда неспокойно от крак на крак.

— Дойдох само да видя… — Момчето замълча. — Каква е тази миризма? — То подуши въздуха. — Да не си пушила там долу?