Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

Те бяха французи, те бяха евреи и това бяхте вие.

През лятото на 1942 г. Молкинг се подготвяше за неизбежното. Имаше все още хора, които отказваха да повярват, че този малък град в покрайнините на Мюнхен може да бъде цел, но голямата част от населението знаеше добре, че въпросът не беше „дали“, а „кога“. Убежищата получаваха ясни обозначения, прозорците през нощта се затъмняваха и всеки знаеше кое е най-близкото мазе или зимник.

За Ханс Хуберман този тревожен развой на нещата имаше своите малки предимства. В това злополучно време късметът някак си бе споходил бояджийството. Хората с транспаранти на прозорците с голяма охота търсеха услугите му да ги боядиса. Проблемът беше, че черната боя обикновено се използваше само като смесител, за да бъдат потъмнени другите цветове, и скоро тя беше изчерпана. Нито пък можеше да бъде доставена отнякъде. Ханс, обаче, беше добър занаятчия, а добрият занаятчия знае много трикове. Той взе въглищен прах и го разбърка в наличната боя и освен това работеше евтино. Имаше много прозорци във всички части на Молкинг, чиято светлина беше конфискувал от вражеските очи.

През някои от работните му дни Лизел отиваше с него.

Те караха с количката кутиите боя през града, подушвайки глада в някои от къщите и клатейки глава при вида на видимото охолство в други. Много често на път за вкъщи жени, без нищо друго освен деца и бедност в ръцете си, изтичваха при него и го молеха да им боядиса транспарантите.

— Фрау Хала, съжалявам, но не ми е останала никаква черна боя — казваше той, но малко по-надолу винаги капитулираше. В такива случаи картината включваше замислен висок мъж и дълга улица. — Утре — обещаваше той. — Това ще бъде първата ми работа. — И на другия ден още призори Ханс отиваше и боядисваше въпросните транспаранти без пари или срещу курабия, или чаша чай. Съвсем наскоро бе открил начин да смесва синя или зелена боя с бежова, получавайки черна. Той никога не ги посъветва да закрият прозорците си с няколко свободни одеяла, защото знаеше, че щяха да им трябват през зимата. Беше известен с това, че понякога се съгласяваше да боядиса транспарантите на хората дори срещу половин цигара, седейки на стъпалата пред някоя къща, споделяйки дима й с нейния собственик. Смехът й димът се издигаха над разговора преди да продължат към следващата си поръчка.

Когато дойде време да се пише, съвсем ясно си спомням какво имаше да каже Лизел Мемингер за това лято. Много от думите избледняха през десетилетията. Хартията се протри от дългия престой в джоба ми, но въпреки това много от изреченията й не могат да бъдат забравени.

Всеки ден, когато работеха заедно, той разказваше на Лизел историите си. За Първата световна война, за това как жалкият му краснопис му помогнал да спаси живота си и за деня, в който срещнал мама. Татко й каза, че някога тя била красива и даже говорела много тихо.

— Не е за вярване, знам. Но е самата истина.

Всеки ден имаше история и Лизел му прощаваше, когато й разкажеше някоя повече от веднъж.

В други случаи, когато тя се унесеше в мечти, той я мацваше с четката си точно между очите. Ако сбъркаше и боята се окажеше твърде много, към носа й се стичаше тънка струйка. Лизел се смееше и се опитваше да му върне услугата, но това не беше никак лесно, докато Ханс Хуберман работеше. Точно това беше времето, когато той бе най-жив.

Когато спираха да починат или да хапнат, татко свиреше на акордеона и това бяха моментите, които Лизел помнеше най-ярко. Всяка сутрин, докато татко буташе или теглеше количката си, Лизел носеше инструмента.

— По-добре да оставим боята — казваше й Ханс, — вместо да забравим музиката.