Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

Понякога, седнала с гръб до стената, тя копнееше топлият пръст боя още веднъж да залъкатуши надолу покрай носа й или пък да се полюбува на ръцете на татко, чиято повърхност толкова приличаше на шкурка.

Ако можеше отново да бъде толкова наивна и да чувства такава неосъзната обич, приемайки, че това е просто смях и хляб само със следа от конфитюр отгоре.

Това беше най-прекрасното време в живота й.

Но това беше и време на масирани бомбардировки.

Не изпадайте в заблуда.

Дръзка и светла, една трилогия на щастието щеше да продължи през лятото и през част от есента. И след това рязко щеше да прекъсне, защото светлината бе показала пътя на страданието.

Задаваха се тежки времена.

Като парадно шествие.

Докато Лизел работеше, Руди тичаше.

Той правеше обиколки на игрището „Хуберт“, тичаше около квартала и се надбягваше почти с всеки от дъното на улица „Химел“ до магазина на фрау Дилер, давайки различни преднини на съперниците си.

В редките случаи, когато Лизел помагаше на мама в кухнята, Роза понякога поглеждаше през прозореца и казваше:

— Какви ги върши този малък Saukerl ? И защо е необходимо да тича през цялото време.

Лизел пък се приближаваше до прозореца и отбелязваше.

— Този път поне не се е наплескал в черно.

— Е, това все пак е нещо, нали?

— Четири златни медала — каза той на Лизел един следобед, докато тя тичаше с него на спортната площадка „Хуберт“. — Също като Джеси Оуенс през 36-та година.

— Нали не си все така обсебен от него?

Краката на Руди се римуваха с дишането му.

— Не, не съм, но ако успея, би било хубаво, нали? По този начин ще натрия носовете на всички тези негодници, които казваха, че съм луд. Тогава те ще разберат, че не съм бил чак толкова глупав.

— Но можеш ли наистина да победиш и в четирите дисциплини?

Те забавиха скоростта си и спряха в края на пистата, а Руди сложи ръце върху бедрата си.

— Ще се наложи.

Той тренира в продължение на шест седмици и когато денят на карнавала дойде в средата на август, небето беше залято от слънчева светлина без нито едно облаче. Тревата гъмжеше от хитлерови младежи, родители и командири в кафяви ризи. Руди Щайнер беше във върхова форма.

— Виж — каза той, сочейки с ръка. — Онзи там е Дойчер.

Сред тълпите от народ русокосото въплъщение на Хитлеровата младеж даваше указания на двама от членовете на отряда си. Те кимаха с глави и се разгряваха. Единият от тях заслони очите си от слънцето в някакво подобие на салют.

— Искаш ли да му кажеш „здрасти“? — попита Лизел.

— Не, благодаря. Ще направя това по-късно.

Когато спечеля.

Думите не бяха изречени, но те определено бяха някъде там между сините очи на Руди и ръкомаханията на Дойчер.

Започна задължителният марш около игрището.

Химнът.

Хайл Хитлер!

Едва тогава можеха да започнат.

Когато връстниците на Руди бяха призовани за надбягването от 1500 м., Лизел му пожела късмет по един традиционно германски начин:

— Hals und Beinbruch, Saukerl.

Тя му каза да си счупи врата и краката.

Момчетата се събраха в далечния край на кръглата спортна площадка. Някои се разтягаха, други се концентрираха, а трети бяха там, просто защото се налагаше.

До Лизел седеше майката на Руди, Барбара, с най-малките си деца.

— Виждате ли някъде Руди? — попита ги тя.

— Той е крайният вляво — отговори едно от тях.

Барбара Щайнер беше мила жена, чиято коса винаги изглеждаше току-що вчесана.

— Къде? — попита едно от момичетата. Може би Бетина, която беше най-малката. — Аз никъде не го виждам.

— Онзи последният. Не, не там. Там.

Те все още бяха заети с разпознаването на брат си, когато стартовият пистолет произведе изстрел и облаче дим. Малките Щайнеровци се втурнаха към оградата.