Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

Руди остана да стои встрани от пистата.

По-късно, когато денят свърши и слънцето беше взето от улица „Химел“, Лизел седеше с приятеля си на тротоара.

Те говореха за какво ли не — за лицето на Франц Дойчер след надбягването на 1500 м, за това как едно единайсетгодишно момиче изпаднало в истерия, когато си изгубило диска и така нататък.

Преди да се разотидат по домовете си, гласът на Руди се прокрадна към нея и й поднесе истината. Известно време той остана на рамото й и няколко мисли по-късно стигна до ухото й.

Когато признанието беше осмислено, Лизел зададе единствения възможен въпрос.

— Но защо, Руди? Защо го направи?

Той стоеше с ръка на кръста и не отговори.

На лицето му беше изписана многозначителна усмивка, когато повлече бавно крака към вкъщи. Те никога повече не говориха за това.

Впоследствие Лизел често се чудеше какво щеше да й обясни Руди, ако беше настояла да получи отговор. Може би, че три медала са били достатъчни да докаже онова, което е искал да докаже, или че се е страхувал да изгуби последното състезание. Най-накрая единственото обяснение, което тя си позволи да чуе, дойде от един вътрешен детски глас:

— Защото той не е Джеси Оуенс.

Едва когато стана да си ходи, Лизел забеляза трите имитации на златни медали, които бяха до нея на бордюра. Тя почука на вратата на семейство Щайнер и му ги подаде.

— Забрави тези неща.

— Не, не съм. — Той затвори вратата и Лизел отнесе медалите вкъщи. Тя слезе с тях в мазето и разказа на Макс за приятеля си Руди Щайнер.

— Той наистина е глупав — заключи момичето.

— Очевидно — съгласи се Макс, но се съмнявам, че бе успяла да го заблуди.

Сетне и двамата се хванаха на работа, Макс взе скицника си, а Лизел „Приносителят на сънища“. Тя бе към края на романа, в който младият свещеник се бе усъмнил във вярата си след срещата си с една странна елегантна жена.

Когато остави книгата отворена в скута си, Макс я попита кога очаква да я завърши.

— Най-много до няколко дни.

— И след това някоя нова?

Крадецът на книги погледна към тавана на мазето.

— Може би, Макс. — Тя затвори книгата и се облегна назад. — Ако имам късмет.

Не, речникът идва на края на тази малка трилогия, а това е само втората част. Това е частта, в която Лизел завършва „Приносителят на сънища“ и открадва една история, озаглавена „Песен в мрака“. Както винаги, книгата беше взета от библиотеката на кмета. Единствената разлика беше, че тя отиде там сама. Този път нямаше никакъв Руди.

Тази сутрин небето преливаше от слънце и пенести облаци.

Лизел стоеше в библиотеката на кмета с алчни ръце и устни мълвящи заглавия. Този път тя се чувстваше достатъчно комфортно, за да прокара пръсти по лавиците — кратко повторение на първото й посещение в тази стая. Едновременно с това шепнеше многобройните заглавия, докато вървеше покрай редиците с книги.

„Под черешовото дърво“

„Десетият лейтенант“

Както обикновено много от заглавията я изкушаваха, но след кратък размисъл Лизел спря избора си на „Песен в мрака“, най-вече защото томчето беше зелено и тя не притежаваше книга с този цвят. Вдлъбнатите букви върху корицата бяха бели, а между заглавието и името на автора беше гравирана малка флейта. Тя излезе с нея през прозореца, казвайки пътьом благодаря.

Руди донякъде й липсваше, но по някаква причина тази сутрин крадецът на книги се чувстваше най-добре сам. Сетне Лизел отиде да почете новата си книга на брега на река Ампер, избирайки място, което беше достатъчно далече от импровизираната щабквартира на Виктор Шемел и някогашната банда на Артур Берг. Никой не дойде, никой не я прекъсна и Лизел прочете първите четири кратки глави на „Песен в мрака“. И беше щастлива.

Изпитваше наслада и задоволство.

От добрата кражба.

Седмица по-късно трилогията на щастието беше завършена.

В последните дни на август пристигна един подарък или по-скоро беше забелязан.

Беше късен следобед. Лизел гледаше как Кристина Мюлер скача на въже на улица „Химел“. Руди Щайнер, яхнал колелото на брат си, спря рязко, при което гумите поднесоха.

— Имаш ли малко време? — попита той.

— За какво? — каза тя, свивайки рамене.

— По-добре ела да видиш сама.

Той й тръсна колелото и отиде да вземе другото от вкъщи. Пред себе си Лизел виждаше как педалите се въртят.