Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

Щом седнеха да ядат, той нарязваше хляба на филии и ги намазваше с тънък слой конфитюр, останал от последните дажби. Или слагаше отгоре малко парче месо. Хранеха се заедно, седнали на кутиите с боя, и докато дъвчеха последните хапки, татко избърсваше пръстите си и откопчаваше кутията на акордеона.

В гънките на работния му гащеризон имаше паднали трохи от хляб, изцапаните му с боя пръсти натискаха бутоните, обхождаха клавишите или се задържаха за известно време на някоя нота. Ръцете му разтягаха инструмента, давайки му въздуха, който беше необходим, за да диша.

Лизел седеше с ръце между коленете си през тези дълги летни дни. Тя не искаше те да свършват и винаги беше разочарована, когато видеше мрака да настъпва.

Що се отнася до боядисването, най-интересната част за Лизел беше смесването на боите. Като повечето хора, тя смяташе, че татко просто отива с количката си в близкия бояджийски магазин или железария, казва какъв цвят иска и после си тръгва. Тя не знаеше, че повечето бои се продаваха на калъпи с формата на тухла. Сетне боята се намачкваше с празна бутилка от шампанско. (Ханс й обясни, че бутилките от шампанско са идеални за целта, защото стъклото им е малко по-дебело от това на обикновените винени бутилки. След като буцата станеше на прах, се добавяше вода, вар, лепило, да не говорим пък за тънкостите около получаването на правилния цвят.

Науката на татковия занаят му спечели още по-голямо уважение в очите й. Хубаво беше, че деляха хляб и музика, но на Лизел й беше приятно също да знае, че той е толкова вещ в професията си. Вещината беше подкупваща.

Един следобед, няколко дни след като татко й обясни технологията на смесването, те работеха в една от най-богатите къщи на изток от улица „Мюнхен“. В ранния следобед Ханс повика Лизел да влезе вътре. Направи й впечатление необичайната звучност на гласа му.

Вътре, момичето беше отведено в кухнята, където две възрастни жени и един мъж седяха на красиви изискани столове. Жените бяха добре облечени. Мъжът бе с побеляла коса и бакенбарди, подобни на жив плет. На масата стояха високи чаши. Те бяха пълни с някаква пенлива течност.

— Е добре — каза мъжът, — да пием.

Той вдигна чашата си и подкани и другите да направят същото.

Следобедът беше топъл. Дизел беше малко смутена от хладината на чашата си. Тя погледна татко за одобрение. Той й се усмихна и каза:

— Prost Madel! Наздраве, момиче.

Чашите им звъннаха и в момента, в който Лизел поднесе своята към устата си, тя бе ухапана от щипещия сладникав вкус на шампанското. Рефлексите й я накараха да го изплюе върху работния гащеризон на татко, наблюдавайки как пенливата течност капе от него. В стаята избухна задружен смях и Ханс я окуражи да го опита още веднъж. При втория опит тя можа да го преглътне и да се наслади на великолепния вкус на нарушеното правило. Усещането беше възхитително. Мехурчетата танцуваха върху езика й. Боцкаха стомаха й. Дори докато вървяха към следващата работа, Лизел чувстваше топлината на иглите и топлийките вътре в нея.

Теглейки количката, татко й обясни, че тези хора твърдели, че нямат никакви пари.

— И ти поиска шампанско?

— Защо не? — Той погледна към нея и очите му бяха по-сребърни от всякога. — Не исках да си мислиш, че бутилките от шампанско се използват само за пресоване на боя. — Сетне татко я предупреди: — И нито дума на мама. Разбрахме ли се?

— А мога ли да кажа на Макс?

— Да, на Макс може.

По-късно в мазето, когато описа този епизод от живота си, Лизел даде тържествено обещание никога да не пие шампанско отново, защото то никога повече нямаше да е толкова прекрасно на вкус, както през онзи топъл юлски следобед.

По същия начин стоеше и въпросът с акордеоните.

Много пъти й се искаше да помоли татко да я научи да свири, но нещо винаги я спираше. Може би някакво неизвестно предчувствие й подсказваше, че никога няма да се научи да свири като Ханс Хуберман. Несъмнено и най-големите акордеонисти на света не можеха да се сравняват с него. Нито един от тях не можеше да постигне нехайната съсредоточеност на лицето на татко. Или нямаше да я има изцапаната с боя цигара, която обикновено висеше от устните му. И те със сигурност не можеха да се засмеят от сърце след някоя случайна малка грешка. Не и по начина, по който го правеше той.

Понякога Лизел се събуждаше в онова мазе, долавяйки звука на акордеона в ушите си. И едновременно с това усещаше сладкото парене на шампанското върху езика си.