Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

— О, просто бях с татко?

— Имаш ли някакви цигари? Бихме могли да ги продадем.

Лизел нямаше настроение за такива неща. Тя заговори достатъчно тихо, така че мама да не я чуе.

— Аз не крада от татко.

— Но крадеш от някои други места.

— Кажи го малко по-високо, ако искаш.

На устните на Руди се появи характерната дяволита усмивка.

— Виждаш ли докъде водят кражбите? Непрекъснато се безпокоиш за нещо.

— Ти пък като че ли никога не си крал.

— Така е, но не мога да се меря с теб. — На Руди му ставаше все по-забавно. — Може би това все пак не е цигарен дим. — Той се наведе леко напред и се усмихна. — Май подушвам престъпник. Трябва може би да се изкъпеш. — Руда се извърна и извика по посока на Томи Мюлер. — Хей, Томи, трябва да дойдеш тук да помиришеш тази миризма.

— Какво каза? — Нямаше смисъл да се разчита на Томи. — Не те чух!

Руди завъртя глава към Лизел.

— Абсолютно е безполезен — каза той.

Тя понечи да затвори вратата.

— Върви си, Saukerl , ти си последното нещо, което ми трябва сега.

Много доволен от себе си, той тръгна обратно към улицата. При пощенската кутия като че ли си спомни за нещо, върна се няколко крачки и извика:

— Alles gut, Saumensch? Имам предвид раната ти?

Беше юни. В Германия.

Нещата бяха на ръба на разрухата.

Лизел не знаеше за това. Важното за нея бе, че евреинът в мазето не бе открит. Вторите й родители не бяха отведени и тя имаше огромен принос за тези две постижения.

— Всичко е наред — отговори тя, без изобщо да има предвид каквато и да е футболна травма.

Тя се чувстваше добре.

Лятото дойде.

За крадеца на книга всичко вървеше добре.

За мен небето беше с цвета на евреи.

Когато телата им спираха да търсят процепи в стената, душите им се издигаха нагоре. След като ноктите им дращеха по дъските и понякога се забиваха в тях със силата на крайното отчаяние, духовете им идваха към мен, към ръцете ми, и ние излитахме от тези съоръжения за къпане, понасяхме се към покривите и после нагоре към някой край на вечността.

Никога няма да забравя първия ден в Аушвиц, първия път в Маутхаузен. На това, второто място понякога ги взимах от дъното на една голяма пропаст, когато бягствата им претърпяваха ужасяващи провали. Там имаше потрошени мъртви тела, нежни сърца. И все пак беше по-добре, отколкото газът. Някои от тях улавях, когато бяха едва по средата на полета си. Спасих ви, мислех си аз, държейки душите им във въздуха, докато останалото от тях — техните материални обвивки — летяха право надолу към земята. Всички те бяха леки, като празни орехови черупки. Небесата на такива места бяха задимени. Миришеше на печка и въпреки това беше студено.

Потръпвам, когато си спомням — докато се опитвам да отхвърля мисълта за случилото се.

Духам в ръцете си, за да ги стопля.

Но е трудно да ги държа топли, докато душите все още треперят.

Господи.

Винаги произнасям това име, когато мисля за тези неща.

Господи.

Изричам го два пъти.

Казвам името Му в напразен опит да разбера. „Но твоята работа не е да разбираш.“ Аз просто трябва да давам отчет за делата си. Бог никога не казва нищо. Мислиш, че си единствената, на която Той никога не отговаря? „Твоята работа е да…“ И спирам да се слушам, защото, казано направо, се уморявам. Когато започна да мисля по този начин, винаги се чувствам изтощена, а не мога си позволя лукса да спра да си почина. Принудена съм да продължавам, защото приказката, че смъртта не чака никого, макар да не е вярна за всеки човек на земята, важи за голямото мнозинство от хората. И ако все пак чака някого, тя не чака дълго.

На 23 юли 1942 г. имаше група френски евреи в германски затвор на полска земя. Първият човек, когото взех беше близо до вратата, мислите му препускаха и сетне забавиха ход, все по-бавно и по-бавно…

Моля ви, вярвайте ми, когато ви казвам, че през този ден взех всяка душа, сякаш беше на новородено. Дори целунах няколко уморени отровени бузи. Чух последните им задавени викове. Чезнещите им думи. Видях любовните им видения и ги освободих от страха им.

Отнесох ги всичките надалече и ако някога съм се нуждаела от разтуха, това бе именно тогава. Самотна и безутешна, аз погледнах света отгоре. Наблюдавах как небето сменя нюансите си: сребърно, сиво и сетне цвета на дъжда. Дори и облаците се опитваха да избягат.

Понякога си представям как изглежда всичко горе над онези облаци, знаейки много добре, че слънцето е светложълто, а безкрайната атмосфера е гигантско синьо око.