Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

Аз носех овъглената душа на една млада девойка, когато погледнах мрачно към сернистото небе. Наблизо имаше група десетгодишни момичета. Едно от тях извика.

— Какво е това?

Ръката й се протегна и пръстът и посочи черен предмет, който бавно летеше надолу. В началото приличаше на черно перо, което се клатушкаше и носеше по въздуха. Или може би това беше късче пепел. Сетне предметът започна да нараства. Същото момиче — рижо дете с лунички — заговори отново, този път натъртено:

— Какво е това?

— Може би е тяло — предположи друго момиче. Черна коса, плитки и леко прегърбена фигура.

— Това е още една бомба!

Предметът се движеше прекалено бавно, за да е бомба.

С все още горящия дух на девойката на ръце, аз тръгнах с тях. И също като тях не откъснах поглед от небето. Последното нещо, което исках да видя, бе пустото лице на моята девойка. Красиво момиче. Цялата й смърт сега беше пред нея.

Също като другите и аз бях изненадана, когато чух един гневен глас. Това беше ядосан баща, който нареди на децата да влязат вътре. Червенокосото момиче реагира, при което луничките й се удължиха в запетайки.

— Но, татко, погледни там!

Мъжът направи няколко малки крачки и скоро разбра за какво става дума.

— Това е горивото — каза той.

— Какво искаш да кажеш?

— Горивото — повтори той. — Резервоарът. — Това беше плешив мъж в изпокъсано спално бельо. — Използвали са всичкото гориво и са изхвърлили празния контейнер. Ето, там има още един.

— И там!

И понеже децата са си деца, те всички затърсиха с жадни очи празния резервоар, който се носеше към земята.

Първият се приземи с глух тътен.

— Може ли да го задържим, татко?

— Не. — Този баща беше бомбардиран и ужасен и очевидно не беше в настроение. — Не можем да го задържим.

— Защо не?

— Ще попитам моя татко дали ние можем да го вземем — каза друго от момичетата.

— Аз също.

И така, недалеч от руините на Кьолн група деца събираха празни контейнери от гориво, пуснати от техните врагове. Както обикновено, аз събирах човешки същества. Бях уморена. А годината дори не беше преполовена.

За футбола на улица „Химел“ беше намерена нова топка. Това беше добрата новина. Донякъде тревожна новина беше, че едно подразделение на нацистката партия се бе насочило към тях.

Те напредваха през целия Молкинг, улица по улица, къща по къща, и сега се бяха спрели пред магазина на фрау Дилер да изпушат набързо по цигара, преди да продължат работата си.

В Молкинг имаше няколко бомбени убежища, но след бомбардировката над Кьолн бе решено, че още няколко няма да навредят. Партийното подразделение на нацистката партия инспектираше къщите една след друга, за да прецени чие мазе е подходящо за целта.

Децата гледаха отдалече как от кафявата група активисти се издига дим.

Току-що излязла навън, Лизел тръгна към Руди и Томи. В това време Харалд Моленхауер се опитваше да измъкне топката от живия плет на фрау Холцапфел.

— Какво става там? — попита Лизел.

Руди пъхна ръце в джобовете си.

— Виждаш ли онази команда? — Междувременно той следеше борбата на приятеля си с живия плет. — Проверяват всички къщи и жилищни сгради.

Лизел изведнъж почувства как устата й пресъхва.

— Защо? — попита тя.

— Ама ти май изобщо не си в час. Кажи й Томи.

Томи, обаче, беше смутен:

— Ами… не знам.

— Вие и двамата за нищо не ставате. Трябват им още противовъздушни скривалища.

— Имаш предвид… мазета ли?

— Не, тавани. Разбира се, че имам предвид мазета. Мили боже, ти май наистина загряваш малко бавно, а?

Топката беше върната в игра.

— Руди!

Руди игра с нея, а Лизел остана да стои на мястото си. Как да се върне обратно вкъщи, без това да изглежда твърде подозрително. Димът пред вратата на фрау Дилер вече се разсейваше и малката група мъже започна да се разпръсква. Паниката растеше по онзи ужасяващ начин. В гърлото и устата. Въздухът стана пясък. Мисли, каза си тя. Хайде, Лизел, мисли, мисли.

Руди отбеляза гол.

Далечни гласове го поздравиха.

Мисли, Лизел…

И изведнъж решението дойде.

Това е, но трябваше да направи така, че всичко да изглежда истинско.

Докато нацистите вървяха надолу по улицата, изписвайки буквите LSR върху някои от вратите, Клаус Бехриг, едно от по-големите момчета получи пас по въздуха.

Момчето се обърна с топката, точно когато Лизел пристигна и те се сблъскаха с такава сила, че играта автоматично бе прекъсната. Топката се търкулна настрани и всички играчи се скупчиха около тях. Лизел Мемингер държеше ожуленото си коляно с едната си ръка и главата си с другата. Клаус Бехриг държеше само десния си прасец, правеше гримаси и ругаеше.