Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

Руди пазеше обувките й. Беше приготвил и колелото й. Щом тя се обу, двамата яхнаха колелетата.

— Боже мой, Мемингер. — Той никога не я беше наричал така преди. — Ти си истинска лунатичка. Знаеш ли това?

Лизел се съгласи, докато натискаше педалите.

— Знам го.

На моста Руди обобщи следобедните си наблюдения:

— Онези хора са или напълно откачени — каза той, — или просто много обичат свежия въздух.

Лизел пъхна „Приносителят на сънища“ под якето си и започна да я чете на минутата, щом се прибра вкъщи. Седнала на дървения стол до леглото си, тя отвори книгата и прошепна:

— Тази е нова, Макс. Само за теб. — Момичето започна да чете: — Глава първа. Когато приносителят на сънища беше роден, както би могло да се очаква, целият град спеше.

Всеки ден Лизел четеше по две глави от книгата. Една сутринта преди училище и още една, веднага щом се прибереше вкъщи. В някои нощи, когато не можеше да спи, тя четеше и половината от следващата, трета за деня глава. Понякога заспиваше, паднала напред върху леглото.

Това стана нейна мисия.

Лизел четеше „Приносителят на сънища“ на Макс, сякаш самите думи можеха да го подхранват. Във вторник й се стори, че е забелязала движение. Можеше да се закълне, че очите му се бяха отворили. Ако наистина беше станало така, то бе само за миг, но най-вероятно беше взела желаното за действителност.

Към средата на март започнаха да се появяват първите пукнатини.

Един следобед Роза Хуберман — съвършената жена за криза — беше на предела на силите си. Тя надигна глас в кухнята, но после бързо го сниши. Лизел спря да чете и тръгна тихо по коридора. Колкото и близо да стоеше, думите на мама все още оставаха недоловими. Когато накрая ги чу, й се прииска това да не беше ставало, защото смисълът им беше ужасяващ. Това беше реалността.

Тя беше абсолютно права.

Трупът на един евреин пораждаше огромен проблем. Хуберманови трябваше да изправят Макс Ванденбург на крака не само заради него, но и заради себе си. Дори и татко, който винаги беше успокояващ фактор, чувстваше надвисналата беда.

— Виж. — Гласът му беше тих, но дълбок. — Ако се случи… ако той умре, просто ще намерим някакъв начин. — Лизел можеше да се закълне, че го е чула да преглъща. Сякаш нещо мина през дихателната му тръба. — Моята количка за бои, няколко найлона…

Лизел влезе в кухнята.

— Не сега, Лизел. — Думите бяха казани от татко, но без да се обръща. Той гледаше деформираното си лице в опакото на една лъжица. Лактите му бяха заровени в масата.

Крадецът на книги не си тръгна. Тя направи още няколко крачки и седна. Студените й пръсти докоснаха ръкавите й, след това Лизел произнесе едно изречение:

— Той все още не е мъртъв. — Думите се приземиха на масата и се настаниха по средата й. И тримата се загледаха в тях. Плахите надежди не се осмелиха да се издигнат по-високо. Той все още не е мъртъв. Той все още не е мъртъв.

Сетне се обади Роза:

— Кой е гладен?

Може би единственото време, когато болестта на Макс не тежеше, беше по обяд. Нямаше никакъв спор за това, докато тримата седяха на кухненската маса с допълнително хляб, супа или картофи. Те всички си го мислеха, но никой не го изрече.

През нощта, само няколко часа по-късно, Лизел се събуди и се зачуди колко високо е сърцето й. (Бе научила този израз от „Приносителят на сънища“, която бе пълна противоположност на „Свирачът“ — книга за едно изоставено дете, което иска да стане свещеник.) Тя се надигна и вдиша дълбоко нощния въздух.

— Лизел? — Татко се обърна в леглото. — Какво има?

— Нищо татко, всичко е наред. — Но в момента, в който завърши изречението, осъзна какво точно се е случило в съня й.