Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

какво да правиш с еврейски труп

Те бяха на брега на река Ампер и Лизел току-що бе казала на Руди, че би искала да се сдобие с друга книга от библиотеката на кмета. След „Свирачът“ тя на няколко пъти бе чела „Надвесеният човек“ до леглото на Макс. Всеки път по няколко минути. Бе опитала и със „Свити рамене“ и „Наръчникът на гробаря“, но нито една от тези книги не й се струваше подходяща. Искам нещо ново, мислеше си тя.

— Прочете ли поне последната?

— Разбира се, че я прочетох.

Руди хвърли камък във водата.

— А беше ли хубава?

— Разбира се, че беше.

— Разбира се, че я прочетох, разбира се, че беше… — Той се опита да измъкне един камък от земята, но си поряза пръста.

— Това ще ти бъде за урок.

— Saumensch.

Когато последният отговор на един човек е Saumensch, Saukerl или Arschloch , тогава знаеш, че си го победил.

Що се отнася до крадене, условията бяха съвършени. Беше мрачен следобед в началото на март и температурата беше няколко градуса над точката на замръзване, което без съмнение бе по-неприятно, отколкото ако беше десет градуса под нея. По улиците нямаше почти никакви хора, а дъждът приличаше на стружки от сив молив?

— Отиваме ли?

— Да, но с колелета — каза Руди. — Ти ще вземеш едно от нашите.

Този път Руди беше много по-ентусиазиран той да се заеме с проникването в къщата.

— Днес е мой ред — кача момчето, докато пръстите им замръзваха върху дръжките на колелетата.

Лизел прехвърли бързо в ума си опасностите.

— Може би не трябва да го правиш, Руди. Там навсякъде има какви ли не вещи. И е тъмно. Няма начин идиот като теб да не се спъне в нещо.

— Много ти благодаря. — Когато беше в подобно настроение, Руди не беше склонен да се вслушва в ничие мнение.

— Освен това трябва да скочиш много от високо?

— Да не искаш да кажеш, че не мога да го направя?

Лизел се изправи на педалите.

— Не, изобщо не твърдя такова нещо.

Те минаха по моста и започнаха да лъкатушат нагоре по хълма към Гранде Щрасе. Прозорецът беше отворен.

Както и предишния път, първо огледаха къщата. Виждаха смътно вътрешността на долния стаж, където имаше запалена лампа и предположиха, че това е кухнята. Някаква сянка се движеше напред-назад.

— Просто ще направим няколко обиколки — каза Руди. — Добре, че взехме колелетата, а?

— Ти гледай да се прибереш с твоето вкъщи.

— Много смешно, Saumensch . Колелото ми е малко по-голямо от твоите мръсни обувки.

Минаха покрай къщата може би петнайсет пъти и жената на кмета продължаваше да стои на долния етаж, което, разбира се, създаваше неудобства. Как смееше тя да стои в кухнята толкова бдително! За Руди кухнята несъмнено беше главната цел. Той щеше да влезе вътре, щеше да открадне толкова храна колкото можеше да носи и само ако имаше секунда повече, на излизане щеше да пъхне някоя книга в гащите си. Която и да е книга.

Слабото място на Руди, обаче, беше липсата на търпение.

— Става късно — каза той и започна да се отдалечава от къщата. — Идваш ли?

Лизел, обаче, не го последва.

Първоначалният план не подлежеше на промяна. Тя беше бѝла целия този път с ръждясалото колело и нямаше да си тръгне без книга. Остави велосипеда на земята, при което кормилото му попадна в една канавка, огледа се за съседи и тръгна към прозореца. Трябваше да бъде бърза, но не и припряна. Изу обувките си, притискайки петите с пръстите на краката си. Хвана се здраво за перваза и се вмъкна вътре.

Този път се чувстваше макар и мъничко по-спокойна. В интервала от няколко скъпоценни секунди Лизел обиколи стаята, търсейки заглавие, което да я грабне. На три-четири пъти почти протегна ръка. Дори си мислеше дали да не вземе повече от една книга, но не й се искаше да се опозорява с нещо, което вече изглеждаше като система. Засега една книга беше достатъчна. Тя оглеждаше лавиците и чакаше.

От прозореца зад нея се вмъкна още мрак. Във въздуха се носеше уханието на прах и кражба, когато тя я видя.

Книгата беше червена с черни букви на гръбчето. Der Traumtrager. „Приносителят на сънища“. Лизел се замисли за Макс Ванденбург и неговите сънища. За вина. За оцеляване. За семейството, което бе изоставил. За боевете му с фюрера . Замисли се и за собствените си сънища — за брат си, който беше умрял във влака, и за появата му на стълбите на същата тази къща. Крадецът на книги мислено се взираше в коляното му, окървавено след падането, когато сама го беше бутнала.

Тя измъкна книгата от библиотеката, мушна я под мишница, покачи се на перваза и изскочи навън — всичко това в едно плавно движение.