Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

Предполагайки, че момичето е заспало, мама изказа мнението си.

— Този проклет снежен човек — прошепна тя. — Обзалагам се, че всичко започна с него — да си играем със сняг и лед в този студ там долу.

Татко гледаше по-философски на нещата:

— Роза, всичко започна с Адолф. — Той се надигна. — Трябва да го наглеждаме.

През тази нощ Макс беше посетен седем пъти.

На сутринта Лизел донесе от мазето неговия скицник и го сложи на нощната масичка. Тя се чувстваше ужасно заради това, че миналата година бе надникнала в него и този път, от уважение, го държеше здраво затворен.

Когато татко влезе, Лизел не се обърна с лице към него, а заговори над Макс Ванденбург, гледайки към стената.

— Защо трябваше да донеса всичкия този сняг долу? — попита тя. — Всичко започна от него, нали, татко? — Момичето сключи пръсти като за молитва. — Защо трябваше да правя този снежен човек?

За негова чест, татко беше категоричен:

— Лизел — каза той, — ти трябваше да направиш този снежен човек.

Часове наред тя седеше до него, докато той трепереше и спеше.

— Не умирай — шепнеше тя. — Моля те, Макс, не умирай.

Той беше вторият снежен човек, когото виждаше да се топи пред очите й, но този път беше различно. Това беше парадокс.

Колкото по-студен ставаше Макс, толкова повече се топеше.

Макс като че ли се завърна отново.

Перата се превърнаха в клонки. Гладкото лице стана грубовато. Доказателството, от което тя се нуждаеше, беше там. Той беше жив.

Първите няколко дни тя седеше и му говореше. На рождения си ден му каза, че на кухненската маса ги очаква голяма торта, стига само да се събуди.

Но Макс не се събуди.

Освен това нямаше и торта.

На петия ден настъпи голямо вълнение, когато Макс отвори очите си, макар и само за няколко секунди. Онова, което най-напред видя (отблизо гледката вероятно е била доста плашеща) беше Роза Хуберман, която буквално изсипа един черпак супа в устата му.

— Гълтай — посъветва го тя. — Не мисли. Просто гълтай. — Веднага щом тя остави купата, Лизел се опита да види лицето му, но гърбът на мама й попречи.

— Буден ли е вече?

Когато се обърна, Роза нямаше нужда да отговаря.

След по-малко от седмица Макс се събуди отново и този път в стаята бяха Лизел и татко. Те и двамата гледаха тялото в леглото когато се чу тихо стенание. Татко се наведе рязко напред, като едва не падна от стола.

— Боже! — ахна Лизел. — Стой буден, Макс, стой буден.

Той я погледна за кратко, но не я позна. Очите му я изучаваха сякаш беше някаква загадка. Сетне се затвориха отново.

— Татко, какво стана?

Татко се облегна обратно на стола си.

По-късно той предложи тя да му почете.

— Хайде, Лизел, ти четеш толкова добре напоследък — макар да е загадка за всички нас, откъде дойде тази книга.

— Казах ти, татко. Една от монахините в училище ми я даде.

Татко вдигна ръце в знак на привиден протест.

— Знам, знам — каза Ханс Хуберман и въздъхна дълбоко — Само… — той внимателно избираше думите си, — гледай да не те хванат. — И това беше казано от човек, който беше откраднал евреин.

От този ден насетне Лизел четеше на Макс „Свирачът“, докато той лежеше в леглото й. Единственото неудобство беше, че се налагаше да прескача цели глави, защото много от страниците бяха залепнали. Книгата все още не бе изсъхнала напълно. Въпреки това тя продължаваше нататък, докато прочете близо три четвърти от книгата, която беше общо 396 страници.

Що се отнася до външния свят, щом свършеше училище Лизел се втурваше към къщи с надеждата, че Макс се е почувствал по-добре.