Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

Сетне татко погледна пълните със сняг тенджери.

— Какво ще правим с останалото?

— Снежен човек — отговори Лизел. — Трябва да направим снежен човек.

Татко извика на Роза.

Отгоре дойде познатият далечен глас:

— Какво има пък сега, Saukerl ?

— Ще дойдеш ли тук долу?

Когато жена му се появи, Ханс Хуберман рискува живота си, хвърляйки по нея най-съвършената снежна топка, която някога е била правена. След като мина на косъм от нея, тя се разби в стената и мама имаше повод дълго да ругае, без да си поеме дъх. Като се поуспокои, Роза слезе долу и им помогна. Дори донесе копчета за очите и носа и някаква връв за усмивката на снежния човек. Бяха осигурени даже шал и шапка за шейсетсантиметровия човек от сняг.

— Дребосък — каза Макс.

— Какво ще правим, като се разтопи? — попита Лизел.

Роза имаше отговор:

— Ще го избършем с парцал, Saumensch , при това бързо.

Татко не беше съгласен:

— Няма да се разтопи. — Той разтри ръцете си и духна в тях. — Тук е ужасно студено.

Той действително се разтопи, но някъде във всеки един от тях, този снежен човек все още стоеше изправен. И вероятно беше последното нещо, което бяха видели в ума си през тази коледна вечер, преди да заспят. В ушите им имаше акордеон, в очите им снежен човек, а в ума на Лизел бяха и последните думи на Макс, преди да я остави край огъня.

За лош късмет тази нощ предизвести, че здравето на Макс се влошава сериозно. Първоначалните симптоми бяха съвсем невинни и обикновени. Постоянно усещане за студ. Несигурни ръце. Все по-чести видения на боксови мачове с фюрера. Едва когато установи, че не може да се стопли дори след сериите лицеви опори и коремни преси, Макс наистина започна да се тревожи. Колкото и близко до огъня да седеше, не се чувстваше добре. Ден след ден, все по-често се препъваше под собственото си тегло. Тренировъчният му режим бе нарушен и накрая съвсем се разпадна. Вместо да се упражнява, той лежеше, опрял буза в навъсения циментов под на мазето.

През януари Макс все още се държеше, но в началото на февруари вече беше в окаяно състояние. Мъчеше се да стои буден край огъня, но вместо това се унасяше и спеше до сутринта. Устата му се изкриви, а скулите му започнаха да отичат. Когато го питаха как е, отговаряше, че е добре.

В средата на февруари, няколко дни преди Лизел да навърши тринайсет, той дойде при огнището на прага на истински колапс. Едва не падна в огъня.

— Ханс — прошепна Макс с вцепенено лице. Краката му се подгънаха и главата му се удари в корпуса на акордеона.

Една дървена лъжица падна в супата и миг по-късно Роза Хуберман беше до него. Тя хвана главата му и извика към Лизел:

— Недей просто да стоиш там, а бягай за още одеяла. Отнеси ги при леглото си. А ти! — Беше ред на татко. — Помогни ми да го вдигнем и да го отнесем в стаята на Лизел. Schnell!

Лицето на татко беше изопнато от безпокойство. Сивите му очи сякаш иззвънтяха и той го взе на ръце сам. Макс беше лек като дете.

— Не можем ли да го оставим тук, в нашето легло?

Роза вече бе помислила за това.

— Не, трябва да държим тези пердета дръпнати през деня, защото иначе ще изглежда подозрително.

— Права си. — Ханс го изнесе от стаята.

Лизел гледаше с одеялата в ръце.

Отпуснатите крака и увисналата коса в коридора. Едната му обувка я нямаше.

— Върви.

Мама ги следваше най-отзад с типичната си клатушкаща се походка.

Когато Макс беше в леглото, върху него бяха струпани одеяла, подпъхнати под тялото му.

— Мамо?

Лизел не намери сили да каже нищо повече.

— Какво? — Кокът на Роза Хуберман бе стегнат достатъчно здраво, за да я ужасява, макар да беше обърната с гръб. И той като че ли стана още по-стегнат, когато тя повтори въпроса си: — Какво, Лизел?

Момичето пристъпи напред, страхувайки се от отговора.

— Той жив ли е?

Кокът кимна.

Сетне Роза се обърна и каза нещо с голяма увереност:

— Чуй ме добре, Лизел. Аз не взех този човек в дома си, за да го гледам как умира? Разбра ли?

Лизел кимна.

— А сега върви.

В коридора, татко я прегърна.

Тя неистово се нуждаеше от това.

По-късно през нощта тя чу Ханс и Роза да разговарят. Роза й нареди да спи в тяхната стая и тя лежеше до леглото им на пода, върху матрака, който бяха домъкнали от мазето. (Безпокояха се да не би той да е заразен, но стигнаха до заключението, че подобни тревоги са безпочвени. Това, от което страдаше Макс, не беше вирус, и затова те го довлякоха и смениха чаршафа му.)