Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

— Събуди ли се? Яде ли нещо?

— Бягай навън — молеше я мама. — Ще ми докараш язвена криза с толкова много приказки. Хайде, върви да играеш футбол, за бога!

— Да, мамо. — Лизел се канеше да отвори вратата. — Но нали ще дойдеш да ме вземеш, ако той се събуди? Просто измисли нещо. Започни да крещиш, все едно съм направила някаква пакост. Или да ме ругаеш. Всеки ще се хване на тази въдица, не се тревожи.

Дори Роза се усмихна при тези думи. Тя сложи юмруци на кръста си и обясни на Лизел, че все още не е достатъчно голяма да избегне един хубав Watschen за тези думи.

— И да отбележиш гол — заплаши я Роза — или изобщо не се прибирай вкъщи.

— Разбира се, мамо.

— И даже нека бъдат два, Saumensch !

— Да, мамо.

— И спри да ми отговаряш!

Лизел се замисли, но сетне хукна навън, за да се изправи срещу Руди на хлъзгавата кална улица.

— Крайно време беше, Arschgrobbler — поздрави я той по обичайния начин, докато се бореха за топката. — Къде се губи досега?

Половин час по-късно, когато топката беше спукана под колелата на една от рядко минаващите по улица „Химел“ коли, Лизел намери първия си подарък за Макс Ванденбург. След като решиха, че е непоправимо смачкана, всички деца си тръгнаха към вкъщи възмутени, зарязвайки топката да се клатушка върху студената изкорубена улица. Руди и Лизел останаха наведени над останките й. На едно място върху повърхността й зееше дупка, подобна на отворена уста.

— Искаш ли я? — попита Лизел.

Руди сви рамене.

— Както да правя с този разпльокан боклук? Не виждам никакъв начин да бъде напомпана.

— Искаш ли я или не?

— Не, благодаря. — Руди я бутна предпазливо с обувката си, сякаш топката беше умряло животно. Или животно, което може да е умряло.

Когато приятелят й си тръгна към вкъщи, Лизел взе топката и я мушна под мишница. Малко по-късно го чу да вика:

— Хей, Saumensch . — Тя чакаше. — Saumensch !

Най-накрая Лизел благоволи да му отговори:

— Какво?

— Тук имам един велосипед без колела, ако го искаш.

— Задръж си го.

От мястото на улицата, където се намираше, последното нещо, което тя чу, бе смеха на този Saukerl Руди Щайнер.

Когато се прибра вкъщи, Лизел тръгна към стаята си, влезе и сложи топката на края на леглото.

— Съжалявам — рече тя, — не е много, но когато се събудиш, ще ти разкажа всичко за нея. Ще ти разкажа за този най-сив следобед, за колата без запалени фарове, която мина право през топката. За мъжа, който слезе от нея и ни се развика. А след това поиска да го упътим. Представяш ли какво нахалство…

„Събуди се!“ искаше да изкрещи тя.

Или да го раздруса.

Но не направи нито едното, нито другото.

Лизел просто гледаше топката и смачканата й олющена кожа. Това беше първият от бъдещите й многобройни подаръци.

Футболната топка й беше дала идея.

Където и да се мотаеше след училище, Лизел беше нащрек за разни захвърлени неща, които можеха да имат стойност за един умиращ човек. В началото се питаше какъв е смисълът на това. Как можеше нещо толкова незначително да донесе утеха на някого? Панделка в канавка. Шишарка на улицата. Копче, търкулнато до стената на класната стая. Кръгъл плосък камък от реката. Ако не друго, тези неща показваха, че тя държи на него и с тях щяха да имат за какво да си приказват, когато той се събудеше.

Когато беше сама, Лизел водеше тези разговори мислено.

— Какви са тези неща? — питаше той. — Какви са всички тези боклуци?

— Боклуци? — В ума си тя седеше на края на леглото. — Това не са боклуци, Макс. Тези неща те накараха да се събудиш.

Перото беше красиво и го беше намерила, хванато в капан в пантите на вратата на църквата, която се издигаше на улица „Мюнхен“. То стърчеше разкривено навън и Лизел побърза да го спаси. Ресничките от лявата му страна бяха нормални, но от дясната бяха станали на назъбени триъгълници. Няма друг начин, по който да бъде описано.

Вестникът дойде от студените дълбини на една боклукчийска кофа, а опаковката от бонбони беше гладка и избледняла. Лизел я намери близо до училището и я вдигна към светлината. Върху нея се мъдреше колажа на отпечатък от обувка.

След това облакът.

В края на февруари тя стоеше на улица „Мюнхен“ и гледаше как един самотен гигантски облак лети над хълмовете като бяло чудовище. Сетне той се спусна от планините. Слънцето се скри и на негово място остана бял звяр със сиво сърце, който наблюдаваше града.