Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

Мога да продължа, но реших, че три примера са достатъчни засега. Тези три примера, ако не друго, ще породят пепелявия вкус в устата ви, който дефинира моето съществуване през тази година.

Толкова много човешки същества.

Толкова много цветове.

Те продължават да се преливат в мен. Безпокоят паметта ми. Виждам техните високи купчини, всичките струпани един връз друг. Там има въздух с пластмасов оттенък, хоризонт с цвят на засъхващ туткал. Там има небеса, произведени от хората, пробити и капещи, там има меки въгленови облаци, пулсиращи като черни сърца.

И след това.

Там има смърт.

Която си проправя път сред всичко това.

На повърхността — спокойна, невъзмутима.

Отдолу — обезсилена, окаяна и злочеста.

Откровено казано (знам, че твърде много се оплаквам), по онова време аз все още се възстановявах след онова, което Сталин направи в Русия. Така наречената втора революция — избиването на собствения му народ.

Сетне дойде Хитлер.

Казват, че войната е най-добрият приятел на смъртта, но аз ще ви предложа една различна гледна точка. За мен войната е като новият шеф, който очаква невъзможното. Той стои до рамото ти и повтаря непрестанно: „Направи го, направи го.“ Ти работиш още по-усилено. И свършваш работата. Шефът, обаче, не ти благодари. Той иска още.

Често се опитвам да си спомня и разпилените късчета красота. Тършувам из моите библиотеки с различни истории.

Всъщност в момента протягам ръка към една от тях.

Мисля, че вие вече знаете половината от нея и ако дойдете с мен, аз ще ви разкажа останалото. Ще ви разкажа втората половина от историята на крадеца на книги.

Без да го съзнава, тя очаква толкова много неща, за които вече ви загатнах преди минута, но тя очаква и вас.

Тя носи сняг долу в мазето, което е избрала от всички други възможни места.

Няколко шепи замръзнала вода могат да накарат всекиго да се усмихне, но не могат да го накарат да забрави. Ето тя идва.

За Лизел Мемингер ранните фази на 1942 г. можеха да бъдат обобщени така:

Тя стана на тринайсет години. Гърдите й още бяха плоски. Сърцето й още не беше кървило. Младият мъж от мазето сега беше в леглото й.

Имаше различни мнения, но Роза Хуберман твърдеше, че семената са били посети още миналата Коледа.

24 декември беше гладен и студен, но това си имаше и добра страна — нямаше дълги посещения. Ханс Младши едновременно стреляше по руснаците и продължаваше бойкота спрямо семейството си. Труди успя да се отбие в седмицата преди Коледа само за няколко часа. Сетне трябваше да замине със семейството, в което беше прислужница. Празник за една много различна класа в Германия.

На Бъдни вечер Лизел донесе подарък на Макс, който се състоеше от две шепи сняг.

— Затвори очи — каза тя. — Протегни ръцете си. — Когато снегът се озова в шепите му, Макс потръпна и се засмя, но не отвори очи. Той само близна бързо снега, оставяйки го да се стопи върху устните му.

— Това днешната синоптична прогноза ли е?

Лизел стоеше до него.

Тя докосна нежно ръката му.

Макс поднесе още веднъж снега до устата си.

— Благодаря ти, Лизел — каза той.

Това беше началото на най-грандиозната Коледа. Никаква храна. Никакви подаръци. Но имаше снежен човек в мазето.

След като донесе първите шепи сняг, Лизел провери дали има някой навън и след това продължи да носи още, използвайки за целта вече тенджери и кофи. Тя ги пълнеше със снега и леда, покрили тази малка ивица от света, която носеше името улица „Химел“. След като ги натъпчеше догоре, ги понасяше към мазето.

Ако трябва да бъдем честни, тя първа хвърли снежна топка по Макс и получи отговор по корема си. Макс даже замери и Ханс Хуберман, който слизаше по стълбите към мазето.

— Arschloch! — извика татко. — Лизел, дай ми този сняг. По-добре цяла кофа! — В продължение на няколко минути те забравиха за всичко. Нямаше вече викове и крясъци, но не можеха да сдържат малките късчета смях. Те бяха само човешки същества, които си играеха със снега — в къщата.