Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

— Кога е роден нашият фюрер Адолф Хитлер?

Руди вдигна глава.

— Моля?

Въпросът беше повторен отново и извънредно глупавият Руди Щайнер, който чудесно знаеше, че става въпрос за 20 април 1889 г., посочи датата на Рождество Христово. После добави, че родното място на фюрера е Витлеем.

Франц потри ръце.

Много лош знак.

Той тръгна към Руди и му нареди да се върне навън и да направи още няколко обиколки на игрището.

След всяка от тях Руди отново беше питан за рождената дата на фюрера. Необходими бяха седем обиколки, за да даде верния отговор.

Големият проблем дойде няколко дни по-късно.

Руди забеляза Дойчер да върви по улица „Мюнхен“ с няколко свои приятели и почувства непреодолима нужда да го замери с камък. Вие с основание ще попитате какво, по дяволите, си е мислел, че прави. Отговорът е, вероятно нищо. Той самият сигурно би ви отговорил, че е упражнил свещеното си право да се държи като глупак. Може и това да е причината, а може и появата на Дойчер да е събудила в него импулса да се самоунищожи.

Камъкът удари набелязаната цел по гърба, макар и не толкова силно, колкото Руди се надяваше. Франц Дойчер се обърна и се зарадва, когато го видя да стои там с Лизел, Томи и малката сестра на Томи, Кристина.

— Да бягаме — предложи Лизел, но Руди не помръдна.

— Сега не сме в Хитлеровата младеж — информира я той. По-големите момчета вече бяха пристигнали. Лизел остана до приятеля си, както и потрепващият Томи и мъничката Кристина.

— Господин Щайнер — процеди Франц, преди да го сграбчи и да го тръшне на паважа.

Когато Руди се изправи, това само още повече вбеси Дойчер. Той го повали за втори път на земята и стъпи с коляно върху гърдите му.

Руди за втори път се изправи и групата от по-големи момчета сега се изсмя на приятеля си. Това не беше добра новина за Руди.

— Не можеш ли да го сложиш на място? — рече най-високото момче. Очите му бяха сини и студени като небето, а думите му бяха единственият подтик, от който Франц се нуждаеше. Той вече бе твърдо решен да принуди Руди да остане на земята.

На улицата се беше насъбрала тълпа, когато Руди замахна към корема на Франц Дойчер, но така и не можа да го достигне. Едновременно с това долови парещо усещане на юмрук, който се стоварва върху лявото му очно гнездо. Съприкосновението беше придружено от звездички и той се озова на земята, преди още да разбере какво става. В същия момент беше ударен отново и почувства как натъртеното място става едновременно жълто, синьо и черно. Три пласта ободрителна болка.

Тълпата гледаше злорадо дали Руди ще се изправи отново. Той не го направи. Този път остана на студената мокра земя, усещайки през дрехите си как тя се надига и разстила около него.

Звездичките бяха все още в очите му и той твърде късно забеляза, че Франц се беше навел над него с чисто нов джобен нож, готов да се наведе и прободе.

Не! — протестира Лизел, но високото момче я задържа.

В ухото и думите му прозвучаха дълбоко и авторитетно.

— Не се тревожи — успокои я той. Не му стиска.

Той грешеше.

Франц приклекна над Руди и прошепна:

— Кога е роден фюрерът? — Всяка дума беше внимателно изречена и поднесена в ухото му. — Хайде, Руди, кога е роден той? Можеш да ми кажеш, всичко е наред, не се страхувай?

А какво направи Руди?

Как отговори той?

Постъпи ли благоразумно или позволи на глупостта си да го потопи още по-дълбоко в калта?

Той погледна щастливо в бледосините очи на Франц Дойчер и прошепна:

— В понеделник след Великден.

Секунди по-късно ножът се приближи до косата му. Това беше втората подстрижка за този отрязък от живота на Лизел. Косата на един евреин беше подрязана с ръждясала ножица, а тази на най-добрия й приятел — с лъскав нож. Тя не познаваше човек, който да е платил за подстрижката си.

Що се отнася до Руди, след като тази година беше погълнал толкова много кал, валял се беше в толкова много тор и толкова пъти едва не беше удушен от един подрастващ престъпник, сега получаваше нещо като черешката на тортата — публично унижение посред улица „Мюнхен“.

По-голямата част от перчема му беше накълцана с ножа, но след всяко рязване оставаха по няколко упорити косъма, които бяха отскубвани с ръка. Всеки път Руди трепваше, а посиненото му око пулсираше и в областта на ребрата му припламваше болка.

— Двайсети април 1889 г.! — каза Франц поучително, след което отведе тайфата си, а тълпата се разпръсна, оставяйки Лизел, Томи и Кристина с техния приятел.