Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

Не, отвратителната истина беше друга.

Тя не се интересуваше от никаква храна. Руди, колкото и да не искаше да си го признае, беше на второ място в плана й. Онова, което искаше, беше книгата. „Свирачът“. Мисълта тя да й бъде подарена от една самотна, жалка и стара жена беше непоносима за нея. Открадването й, от друга страна, изглеждаше малко по-приемливо. Открадването й, по една перверзна логика, означаваше да си я спечели.

Светлината вътре променяше нюанса си.

Двамата гравитираха около безупречната огромна къща.

Мислите шумоляха в умовете им.

— Гладна ли си? — попита Руди.

— Умирам от глад — отвърна Лизел, мислейки си, разбира се, за книгата.

— Виж… някой току-що запали осветлението на горния етаж.

— Видях.

— Все още ли си гладна, Saumensch ?

Те се засмяха неспокойно и започнаха да спорят вяло кой трябва да влезе и кой да стои на пост. Понеже беше мъжът в операцията, Руди смяташе, че на него се пада ролята на агресор, но от друга страна Лизел очевидно познаваше къщата много по-добре отвътре и знаеше какво има от другата страна на прозореца.

— Аз трябва да бъда — рече тя.

Лизел затвори очи. Здраво.

Застави се да си спомни как изглеждат кметът и съпругата му. Видя как нарастваше приятелство й с Илза Херман и се погрижи да го ритне през глезените и да го остави встрани от пътя. Това свърши работа. Тя ги ненавиждаше.

Огледаха улицата и прекосиха безшумно двора.

Сега стояха свити под отрязъка в прозореца на приземния стаж и чуваха звука от дишането си.

— Хайде — каза Руди, — дай ми обувките си. Така ще бъдеш по-тиха. — Без да се оплаква, Лизел развърза протритите си черни връзки и остави обувките си на земята. Сетне се изправи и Руди предпазливо отвори прозореца, толкова колкото да има място да се мине. Звукът, който се чу отгоре, приличаше на ниско прелитащ самолет.

Лизел се покатери на перваза и се вмъкна вътре. Скоро разбра, че събуването на обувките е било чудесна идея, защото приземяването й на дървения под се оказа много по-шумно, отколкото бе очаквала. Болката от съприкосновението й с дъските се надигна и стигна до ръба на чорапите й.

Стаята си беше същата.

В прашния сумрак Лизел прогони чувството на носталгия.

Сетне припълзя напред, давайки време на очите си да свикнат с тъмнината.

— Какво става? — прошепна Руди хрипливо отвън, но тя му даде знак с ръка, който означаваше Halt’s Maul . Тихо!

— Храната — напомни й той. — Намери храна. И цигари, ако можеш.

Но цигарите и храната бяха последните неща, за които си мислеше. Тя беше у дома, в библиотеката на кмета, сред книги от всякакъв род и цвят, със златни и сребърни заглавия. Усещаше миризмата на страниците. Почти долавяше вкуса на думите, които бяха струпани на купчини около нея. Краката й я поведоха към стената вдясно. Знаеше точното място на книгата, която искаше, но когато стигна там, „Свирачът“ го нямаше и в редицата от книги имаше малък луфт.

Отгоре се чуха стъпки.

— Светлината! — прошепна Руди. Думите се промушиха през отворения прозорец. — Изгасна!

— Scheisse.

— Слизат долу!

Сетне настъпи един гигантски момент, вечност, в която Лизел взе мигновено решение. Очите й обходиха стаята и тя видя „Свирачът“ да лежи търпеливо върху писалището на кмета.

— Побързай — предупреди я Руди.

Но Лизел спокойно и решително тръгна към бюрото, взе книгата и се прокрадна предпазливо към прозореца. Провря се с главата напред и успя да скочи на крака, усещайки болката отново, този път в глезените си.

— Хайде — умоляваше я Руди. — Тичай, тичай. Schnell!

След като завиха зад ъгъла и стигнаха до реката при улица „Мюнхен“, тя се спря, за да успокои дишането си. Тялото й беше свито по средата, въздухът бе замръзнал в устата й, а сърцето звънтеше в ушите й.

Руди бе в същото състояние. Когато погледна към нея, видя книгата под мишницата й. Опита се да заговори:

— Каква е… — бореше се той с думите — тази книга?

Мракът вече се спускаше не на шега. Все още задъхана, Лизел усещаше как въздухът се размразява в гърлото й.

— Това беше всичко, което намерих.

За неин лош късмет Руди долови уханието на лъжата. Той вдигна глава и й каза онова, в което изобщо не се съмняваше:

— Ти не отиде там да търсиш храна, нали? И се сдоби с онова, което искаше…

Лизел се изправи и й прималя при следващата й мисъл.

Обувките!

Тя погледна краката на Руди, сетне ръцете му и накрая земята наоколо.

— Какво? — попита той. — Какво има?