Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

От момента, в който изпробва моливите върху първата боядисана страница, той държеше книгата близо до себе си през цялото време. Често, докато спеше, тя беше все още в пръстите му или до главата му.

Един следобед, след обичайните серии от лицеви опори и коремни преси, Макс заспа с гръб о стената на мазето. Когато Лизел слезе долу, тя намери книгата подпряна на крака му и любопитството надделя у нея. Пресегна се, взе я и изчака да види дали ще се размърда. Макс спеше с глава и рамене, опрени на стената. Лизел едва чуваше дишането му, когато отвори книгата наслуки и видя няколко страници…

Уплашена от онова, което видя. Лизел върна книгата ма мястото й, точно където я беше намерила, до крака на Макс.

В този момент я сепна глас:

— Danke schon — каза той и когато проследи дирята на звука, тя видя леко задоволство, изписано върху еврейските му устни.

— Боже мой! — ахна Лизел. — Изплаши ме, Макс.

Той отново потъна в съня си, а момичето повлече тази мисъл подире си по стълбите.

Изплаши ме, Макс.

През последния месец на лятото и началото на есента животът им продължи по същия модел. Руди полагаше огромни усилия да преживее Хитлеровата младеж, Макс правеше своите лицеви опори и рисунки, а Лизел намираше вестници и пишеше думите си върху стената на мазето.

Важно е също да се отбележи, че всеки модел следва някакъв наклон и рано или късно той ще се прекатури или ще падне от една страница на друга. В този случай доминиращият фактор беше Руди. Или поне Руди и едно наскоро наторено спортно игрище.

В края на октомври всичко си изглеждаше съвсем в реда на нещата. Едно мръсно момче вървеше по улица „Химел“. Семейството му го очакваше да се върне до няколко минути и той вероятно щеше да излъже всички, че се е забавил, защото отрядът му от Хитлеровата младеж е правил допълнителни тренировки на игрището. В такива случаи родителите му обикновено очакваха да придружи лъжите с малко смях. Но днес не стана така.

Днес Руди нямаше настроение нито за смях, нито за лъжи.

Тази сряда, когато Лизел се вгледа по-добре, видя, че Руди Щайнер е без риза. И беше бесен.

— Какво стана? — попита тя, крачейки до него.

Той се обърна и й подаде ризата си.

— Помириши я — каза Руди.

— Какво?

— Да не си глуха? Казах, помириши я.

Лизел се наведе леко напред и подуши неохотно кафявата риза?

— Мили боже! Това да не е…?

Момчето кимна.

— Да, и освен това е по брадичката ми. По брадичката ми! Добре, че не го глътнах!

— Мили боже!

Игрището на Хитлеровата младеж беше току-що наторено. Сетне Руди направи едно колебливо предположение: Мисля, че е говежди тор.

— А този, как му беше името… Дойчер той знаеше ли за това?

— Каза, че не е знаел. Но през цялото време се хилеше.

— Мили боже…!

— Би ли спряла да повтаряш това?!

Онова, от което Руди се нуждаеше в този момент, беше победа. Той беше претърпял пълна загуба при срещата си с Виктор Шемел. Беше понесъл какви ли не унижения в Хитлеровата младеж. Единственото, което искаше сега, беше някакъв малък триумф и беше готов да го получи.

Руди продължи да върви към дома си, но когато стигна до бетонното стъпало, промени решението си, обърна се и тръгна бавно и решително към момичето.

— Знаеш ли какво може да ме утеши? — каза той тихо. Лизел се отдръпна.

— Ако си мислиш, че бих могла… в този ти вид…

Руди изглеждаше разочарован от нея.

— Не, не е това. — Той въздъхна и пристъпи напред. — Имам предвид нещо друго. — След кратък размисъл вдигна глава. — Погледни ме. Аз съм мръсен. Воня на говежди тор или на кучешки лайна, или Бог знае какво, и както обикновено, умирам от глад. — Руди направи пауза. — Нуждая се от някаква победа, Лизел. Честно.

Лизел го разбираше.

Тя дори щеше да се приближи към него, ако не беше вонята.

Кражба.

Трябваше да откраднат нещо.

Не.

Трябваше да откраднат нещо за реванш. Нямаше значение какво. Но това трябваше да стане скоро.

— Този път само ти и аз — предложи Руди. — Никакви Шемеловци и никакви Шмайкеловци. Само ти и аз.

Момичето нямаше да може да устои на изкушението.

Ръцете я сърбяха, пулсът й стана два пъти по-бърз, а на устните й играеше усмивка.

— Звучи добре.

— Значи, решено. — И макар да се опита, Руди не можа да скрие наторената усмивка, която се появи на лицето му. — Утре?

— Утре — кимна Лизел в отговор.

Планът им беше съвършен с едно малко изключение: