Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

Какво имаха да губят? Те кимнаха.

Той пристъпи напред и сграбчи косата на Руди.

— Искам да го чуя.

— Определено — каза Руди, след което ръката, която държеше бретона му, го отблъсна назад.

— А ти?

— Разбира се — побърза да каже Лизел, за да избегне същото отношение.

Виктор се усмихна. Той смачка фаса си, въздъхна дълбоко и се почеса по гърдите.

— И така, господа, и ти моя малка курво, май е време за пазар.

Докато групата се изнизваше един по един, Лизел и Руди се озоваха най-отзад, както обикновено.

— Харесваш ли го? — прошепна Руди.

— А ти?

Руди се замисли за кратко.

— Мисля, че е гадно копеле.

— Аз също.

Момчетата от бандата се поотдалечиха от тях.

— Хайде — рече Руди, — изостанахме.

Първото стопанство беше няколко километра по-нататък. Там ги очакваше голяма изненада. Дърветата, за които предполагаха, че ще бъдат натежели от плод, се оказаха хилави и наранени на вид, а по клоните висяха само по няколко ябълки. В следващата овощна градина положението беше същото. Може би сезонът беше лош или не бяха избрали подходящото време. В края на следобеда, когато плячката беше разпределена, Лизел и Руди получиха една миниатюрна ябълка за двамата. Заграбеното действително беше невероятно малко, но от друга страна Виктор Шемел управляваше бандата си с по-здрава ръка, отколкото можеше да се предполага.

— Какво значи това? — попита Руди, държейки ябълката на дланта си.

Виктор дори не се обърна.

— А на теб на какво ти прилича? — Думите бяха подхвърлени през рамото му.

— На червива ябълка?

— Ето. — Една полуизядена огризка беше запокитената към тях, приземявайки се откъм нахапаната страна в прахта. — Можеш да вземеш и тази.

Руди кипна:

— По дяволите! Не сме вървели десет километра, за да получим една въшлива ябълка, нали, Лизел?

Лизел не отговори.

Тя нямаше достатъчно време, защото Виктор Шемел скочи върху Руди, преди да успее да произнесе и дума. Коленете му притискаха ръцете на Руди, а ръцете му бяха около гърлото му. Разпилените по земята ябълки бяха събрани не от друг, а от самия Анди Шмайкел, по нареждане на Виктор.

— Нараняваш го! — каза Лизел.

— Така ли? — Виктор отново се усмихваше. Тя мразеше тази усмивка.

— Нищо ми няма. — Думите на Руди бяха изстреляни наведнъж, а лицето му беше пламнало от напрежение. От носа му потече кръв. След един продължителен интервал на засилващо се напрежение, Виктор пусна Руди, изправи се и отстъпи безгрижно няколко крачки назад.

— Ставай, момче — каза той и Руди благоразумно се подчини на подканата.

Виктор се приближи нехайно и впи поглед в него. Сетне го тупна леко по ръката и прошепна:

— Ако не искаш тази кръв да се превърне във фонтан, бих те посъветвал да се омиташ оттук. — Той погледна към Лизел. — И вземи малката уличница със себе си.

Никой не помръдна.

— Е, какво чакаш?

Лизел хвана Руди за ръката и те си тръгнаха, но не и преди Руди да се извърне и да изплюе смесица от кръв и слюнка в краката на Виктор Шемел. Това предизвика една последна забележка:

Каквото и да кажем за Виктор Шемел, не можеше да му се отрече, че умееше да чака, и че имаше добра памет. Необходими бяха около пет месеца, за да превърне заканата си във факт.

Ако лятото на 1941 г. издигаше стена около подобните на Руди и Лизел, то се вписваше с боя и моливи в живота на Макс Ванденбург. В най-самотните му мигове в мазето думите започваха да се трупат около него. Виденията прииждаха и се разпадаха, а понякога се измъкваха на куц крак от ръцете му.

По собствените му думи той имаше само ограничен набор от инструменти.

Боядисана книга. Няколко молива.

Ум, пълен с мисли.

И подобно на истински пъзел той сглоби тези неща в едно.

Първоначално Макс смяташе да напише собствената си история.

Идеята му беше да разкаже всичко, което му се беше случило — всичко, което го доведе до мазето на улица „Химел“ — но не това се получи. Изгнаничеството на Маркс произведе нещо съвършено различно. То беше сбор от случайни мисли и той реши да ги съхрани. Те му се струваха верни . Бяха по-истински от писмата, които пишеше на семейството си и на приятеля си Валтер Куглер, знаейки много добре, че никога няма да може да ги изпрати. Осквернените страници на „ Mein Kampf “ една след друга се превръщаха в серия от рисунки, обобщаващи според него събитията, които бяха заменили предишния му живот с друг. Някои му отнемаха минути. Други часове. Реши един ден да даде книгата на Лизел, когато стане достатъчно голяма, и когато цялата тази лудост, дай боже, свърши.