Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

— Какво прави там, ти малка Saumensch ? — Думите бяха произнесени сковано. Тя не можа да събере сили, за да впрегне обичайната си злъч.

— Аз бях виновна — отговори Лизел. — Изцяло. Аз обидих жената на кмета и й казах да спре да плаче за мъртвия си син. Казах й, че е жалка. И тогава тя те уволни. Ето. — Момичето тръгна към дървените лъжици, грабна няколко от тях и ги сложи пред нея. — Избери си.

Роза посегна към една от лъжиците, но не я използва.

— Не ти вярвам.

Лизел беше разкъсана между мъката си и мистификацията, която градеше. Това беше единственият случай, когато отчаяно искаше да получи Watschen и не можеше!

— Аз съм виновна.

— Не си виновна — каза мама и дори стана и погали гладката немита коса на Лизел. — Знам, че не би казала такива неща.

— Казах ги!

— Добре, казала си ги.

Докато Лизел излизаше от стаята, тя чу дрънченето на дървените лъжици, които бяха върнати на мястото си в металната кутия, в която стояха. А когато стигна стаята си, всички те, заедно с металната кутия, бяха запратени на пода.

По-късно Лизел слезе в мазето, където Макс стоеше в тъмното и най-вероятно се боксираше с фюрера.

— Макс? — Мъждива светлина като червеникава монета висеше в ъгъла. — Можеш ли да ме научиш да правя лицеви опори?

Макс й показа как и от време на време леко я повдигаше, но въпреки мършавия си вид, Лизел се оказа достатъчно силна, за да издържа тежестта на тялото си доста прилично. Тя не се впусна да ги брои, но тази вечер в сумрака на мазето крадецът на книги направи достатъчно много лицеви опори, за да я боли след това няколко дни. Дори когато Макс я посъветва да спре, тя продължи.

Когато си легна, Лизел чете с татко, който скоро разбра, че нещо не е наред. Това беше първото му идване от месец насам и докато седеше до нея, тя почувства макар и лека утеха. Ханс Хуберман винаги някак си знаеше какво да каже, кога да го каже и кога да я остави на спокойствие. Лизел може би беше единственото нещо, в което той беше истински експерт.

— Нещо с прането ли? — попита татко.

Лизел поклати глава.

Той не се беше бръснал от няколко дни и през минута-две се чешеше по бодливите бакенбарди. Сребристите му очи бяха спокойни и благи, донякъде топли, каквито бяха винаги, когато гледаше Лизел.

Когато четенето свърши, татко заспа. И едва тогава Лизел изрече онова, което искаше да каже през цялото време.

— Татко — прошепна тя, — мисля, че ще отида в ада.

Краката й бяха топли. А коленете студени.

Лизел си спомни нощите, когато подмокряше леглото и татко переше чаршафите, и я учеше на буквите от азбуката. Сега дъхът й прелетя над одеялото и тя целуна грапавата му буза.

— Трябва да се обръснеш — каза момичето.

— Ти няма да отидеш в ада — отвърна татко.

Известно време тя се взираше в лицето му. Сетне легна, сгуши се до него и двамата заспаха, до голяма степен в Молкинг, но всъщност някъде върху седмата страна на зара на Германия.

Все пак тя не можеше да му го отрече.

Той знаеше как да се представя добре.

Той стоеше на няколко метра от стъпалото и говореше много убедено и щастливо:

— Alles ist Scheisse.

Всичко е гадост.

През първата половина на 1941 г., докато Лизел беше заета с това да укрива Макс Ванденбург, да краде вестници и да ругае кметските съпруги, Руди водеше нов живот в Хитлеровата младеж. От началото на февруари той се връщаше от сбирките в значително по-лошо настроение в сравнение с онова, с което беше тръгвал. В голяма степен това се отнасяше и за Томи Мюлер, който обикновено беше с него. Проблемът имаше три елемента.

Само Томи Мюлер да не беше изчезвал в продължение на седем часа през един от най-студените дни в историята на Мюнхен преди шест години. Възпалението на ушите му и разстроените му нерви все още разкривяваха маршовата му походка, което, уверявам ви, не беше никак добре за него.

Да започнем с това, че нещата като цяло се влошаваха и докато месеците се редяха един след друг, Томи постоянно предизвикваше гнева на водачите на Хитлеровата младеж, особено що се отнасяше до маршируването. Спомняте ли си рождения ден на Хитлер миналата година? От известно време инфекцията в ушите му все повече се задълбочаваше. Стигна се дотам, че Томи вече имаше сериозни проблеми със слуха. Докато маршируваха в редица, той не чуваше истеричните команди към неговия отряд. Нямаше значение дали го правят в залата или навън — в сняг, в кал или под проливния дъжд. Целта винаги беше всички да спрат едновременно.