Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

Взимайки по две стъпала едновременно, Лизел стигна до вратата и заблъска силно с юмруци по нея, така че да я заболи. Малките парченца болка й доставяха удоволствие.

Жената на кмета несъмнено беше шокирана, когато я видя отново. Пухкавата й коса беше леко влажна и бръчките й се разшириха, когато забеляза очевидната ярост върху обикновено бледото лице на Лизел. Тя отвори уста, но от нея не дойде никакъв звук, което беше удобно, защото даде възможност на Лизел да заговори:

— Мислите си, че можете да ме купите с тази книга? — Гласът й, макар и треперещ, сграбчи гърлото на жената. Искрящият й гняв я давеше, но въпреки това тя намираше сили да произнесе думите. Огорчението й стана толкова голямо, че в един момент се наложи да избърше сълзите от очите си. — Давате ми тази Saumensch книга и си мислите, че това ще оправи всичко, когато кажа на мама, че току-що сме изгубили последния си клиент? Докато вие си седите тук във вашата богатска къща?

Ръцете на жената на кмета.

Те висяха.

Лицето й посърна и се смъкна надолу.

Лизел обаче не се трогна. Тя изстрелваше думите право в очите на жената.

— Вие и вашият съпруг. Седите си тук! — Сега тя стана злобна. Дори по-злобна, отколкото смяташе, че е способна.

Раната от думите.

Да, жестокостта на думите.

Тя ги призоваваше от място, за което до този момент не бе подозирала, че съществува, и ги запращаше към Илза Херман.

— Сега вече е време — информира я Лизел — сами да се погрижите за вонящото си пране. Време е да приемете факта, че синът ви е мъртъв. Той е бил убит! Бил е удушен и посечен преди повече от двайсет години! Или може би е премръзнал до смърт? Но при всяко положение е мъртъв! Много е трогателно да си седите в тази къща и да страдате за него. Да не би да си мислите, че сте единствената?

И веднага след това.

Брат й беше до нея.

Той й прошепна да спре, но понеже също беше мъртъв, не си заслужаваше да го слуша.

Той умря в един влак. И те го погребаха в снега.

Лизел го погледна, но не можа да се спре. Все още не.

— Тази книга — продължи тя, като в същото време бутна момчето надолу по стълбите, при което то се спъна и падна. — Аз не я искам. — Сега говореше по-спокойно, но със същото ожесточение. — Тя хвърли „Свирачът“ в обутите в пантофи крака на жената и чу книгата да изтрополява при падането й на цимента. — Не искам вашата отвратителна книга…

Сетне се овладя и замлъкна.

Гърлото й сега беше пусто. Нямаше думи на цели мили разстояние.

Брат й, държейки се за коляното, изчезна.

След една несполучлива пауза съпругата на кмета пристъпи напред и взе книгата. Тя изглеждаше съсипана и опустошена и причината за това този път не беше усилието да се усмихва. Лизел се вгледа в лицето й. От носа й се стичаше струйка кръв, която докосваше устните й. Очите й бяха потъмнели. По повърхността на кожата й се бяха отворили следи от прорези и рани. Всички те, причинени от думите. Думите на Лизел.

С книга в ръката, Илза Херман бавно се надигна, оставайки наполовина прегърбена, и отново поде ритуала с извиненията, но изречението й така и си остана неизречено.

Зашлеви ме, помисли си Лизел. Хайде, зашлеви ме.

Илза Херман не го направи. Тя просто отстъпи заднишком в грозния интериор на красивата си къща и Лизел отново остана сама навън, вкоренена в стъпалата. Тя се страхуваше да се обърне, защото знаеше, че когато го направи, стъкленият похлупак над Молкинг щеше да се окаже счупен и това щеше да й донесе радост.

В заключение и като последно причастие Лизел прочете писмото още веднъж и когато беше близо до портата при улицата, тя го смачка с всичка сила и го запрати към вратата, сякаш беше камък. Нямам никаква представа какво крадецът на книги очакваше да се случи, но топката хартия отскочи от масивното дърво, търкулна се по стълбите и падна в краката й.

— Типично — отбеляза тя и ритна хартията към тревата. — И абсолютно безполезно.

На връщане към вкъщи този път Лизел си представи съдбата на хартията при следващия дъжд, когато стъкленият похлупак на Молкинг щеше да бъде обърнат наопаки. Виждаше как думите се разтопяват буква по буква, докато не остане нито една. Само хартия. Само земя.

Не щеш ли, когато Лизел се прибра вкъщи, Роза беше в кухнята.

— Е? — каза тя. — Къде е прането?

— Няма пране днес — отвърна Лизел.

Роза направи няколко крачки и седна на кухненската маса. Тя разбра. Изведнъж като че ли стана много по-стара. Лизел се опита да си я представи как би изглеждала, ако развържеше кока си и го оставеше да се разпилее върху раменете й. Сива кърпа от жилава коса.