Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

— Един звук! — казваха отрядниците. — Това иска да чуе фюрерът. — Всички заедно. Всички като един.

А какво правеше Томи?

Проблемът, мисля, че беше с лявото му ухо. То беше по-зле от другото и когато ожесточеният вик „Стой!“ връхлетеше ушите на всички, Томи продължаваше да марширува комично нататък, необезпокояван от нищо. Само за миг той можеше да превърне стройната редица в истински хаос.

Една събота в началото на юли, малко след три и половина и една проповед по адрес на провалената от Томи строева подготовка, Франц Дойчер (върховното име сред върховната нацистка младеж) напълно изгуби търпение.

— Мюлер, du Affe! — Гъстата му руса коса галеше лицето му, а думите му деформираха лицето на Томи. — Маймуна такава — какво ти става?

Томи се отдръпна уплашено, но лявата му буза продължи да се криви по един маниакално жизнерадостен начин. Той като че ли не само се смееше тържествуващо, но и приемаше порицанието с веселие. Франц Дойчер нямаше да понесе това. Светлите му очи го изпепелиха.

— Е? — попита той. — Какво можеш да кажеш в свое оправдание?

Тикът на Томи като че ли се учести и стана още по-тежък.

— Подиграваш ли ми се?

— Хайл… — каза Томи спазматично в отчаян опит да спечели одобрението на началника си, но не успя да доизрече ключовата дума „Хитлер“.

В този момент Руди пристъпи напред и се изправи пред Франц Дойчер:

— Той има проблем…

— Виждам това!

— С ушите — довърши Руди. — Той не може…

— Достатъчно. — Дойчер потри ръце. — И двамата — шест обиколки на плаца. — Те се подчиниха, но не тичаха достатъчно бързо. — Schnell! — подгони ги гласът му.

След като шестте обиколки бяха завършени, на тях им беше заповядано да започнат серия от упражнения от типа „падни-стани-клекни-бегом марш“ и след петнайсет дълги минути може би за последен път им беше наредено да клекнат.

Руди погледна надолу.

Един разкривен кръг от кал се хилеше насреща му. Какво зяпаш? — като че ли казваше той.

— Падни! — изкрещя Франц.

Руди естествено се подчини и се просна по корем.

— Стани! — усмихна се Франц. — Крачка назад. — Те го направиха. — Падни!

Нямаше какво да се прави и Руди за пореден път се просна по очи, задържайки дъха си, и в този момент, докато лежеше с ухо до мократа земя, упражнението свърши.

— Vielen Dank, meine Herren — каза Франц учтиво. — Много благодаря, господа.

Руди се изправи на колене, направи някакъв опит по градинарство с ушите си и погледна към Томи.

Томи затвори очи и потрепна.

Когато се върнаха на улица „Химел“ същия ден, Лизел играеше на дама с няколко по-малки деца, все още облечена в униформата на Съюза на германските девойки. С крайчеца на окото си тя видя двете меланхолични фигури, които вървяха към нея. Едното от момчетата я извика.

Срещнаха се на стъпалата на бетонната къща на семейство Щайнер, подобна на кутия за обувки, и Руди й разказа за случилото се.

Десет минути по-късно Лизел седна.

Единайсет минути по-късно, Томи, който седеше до нея, каза:

— Аз съм виновен… — В този момент, обаче, Руди прекъсна разкаянието му като махна с ръка, след което счупи една засъхнала ивица кал в пръстите си. — Аз съм… — опита отново Томи, но този път Руди напълно прекърши изречението му и го посочи с ръка.

— Томи, моля те. — На лицето на Руди беше изписано някакво странно задоволство. Лизел никога не беше виждала някой толкова окаян и едновременно с това толкова ентусиазирано жив. — Просто си стой там и си потрепвай… или прави нещо друго — каза той и продължи историята си.

Руди крачеше.

Бореше се с вратовръзката си.

Запращаше думите си към нея и те падаха някъде на бетонните стъпала.

— Този Дойчер — рече той, видимо в добро настроение. — Хвана ни натясно, а Томи.

Томи кимна, потрепна и заговори, макар и не непременно в този ред:

— Това стана заради мен.

— Томи, какво ти казах аз?

— Кога?

— Ей сега! Просто си мълчи!

— Добре, Руди!

Когато малко по-късно Томи си тръгна унило към вкъщи, Руди опита нещо, което, изглежда, беше нова коварна тактика. Състрадание.

Стоейки на стъпалата, той се вгледа внимателно в кората кал, която бе засъхнала върху униформата му, и сетне вдигна безнадеждно глава към Лизел.

— Какво ще кажеш за това, Saumensch ?

— Какво да кажа за кое?

— Ти знаеш…

Лизел отговори по обичайни си начин.

— Saukerl! — засмя се тя и сетне измина краткото разстояние, което я делеше от дома й. Смущаващата смесица от кал и съжаление беше едно нещо, но да целуне Руди Щайнер, беше нещо съвсем друго.