Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

Този път, когато предложи на Лизел „Свирачът“, тя беше по-настоятелна от всякога.

— Моля те — почти я умоляваше фрау Херман, стиснала здраво книгата в ръката си. — Вземи я. Моля те, вземи я.

Лизел, трогната от чудатостта на тази жена, не можеше да понесе мисълта да я огорчи. Книгата със сиви корици и пожълтели страници се озова в ръката й и тя тръгна по коридора. Сетне, докато се канеше да попита дали ще има още поръчки за пране, съпругата на кмета я удостои с един последен поглед на облечена в халат печал. Тя бръкна в едно от чекмеджетата на шкафа и извади оттам плик. Гласът й, тромав поради липсата на употреба, изкашля думите.

— Съжалявам. Това е за майка ти.

Дъхът на Лизел секна.

Изведнъж почувства колко празни са краката в обувките й. Нещо се присмиваше на гърлото й. Тя трепереше. Когато най-накрая протегна ръка и взе писмото, Лизел чу звука на часовника в библиотеката. Мрачно си даде сметка, че този звук ни най-малко не прилича на тиктакане. Това беше по-скоро звукът на чук, движещ се отгоре надолу, който методично се стоварваше върху земята. Това беше звукът на гроб. Само моят да беше вече изкопан, помисли си Лизел Мемингер, защото в този момент й се искаше да умре. Когато другите клиенти се отказаха от услугите на Роза Хуберман, не болеше толкова. Все още й оставаха кметът, библиотеката му и връзката й с тази жена. Сега и последната й надежда си беше отишла. Онова, което се случи, й се струваше като предателство.

Как щеше да каже на мама?

Малкото пари от прането помагаха на Роза да закърпи по някоя друга дупка. Шепа брашно повече. Малко повече свинска мас.

Сега Илза Херман искаше да се отърве от нея. За това говореше начина, по който бе загърнала халата си. Неловкото съжаление все още я задържаше, но тя искаше всичко това да приключи.

— Кажи на майка си — рече фрау Херман. Гласът й сега се настройваше, за да премине от едното изречение в другото. — Че съжаляваме. — Сетне тя поведе момичето към вратата.

Лизел го почувства в раменете си. Болката, ударът на окончателното отблъскване.

„Това ли е всичко? — запита се тя мислено. — Просто ще ме изриташ?“

Взе бавно празната торба и запристъпва към вратата. Когато излезе навън, за втори и последен път този ден вдигна глава към съпругата на кмета. Вгледа се в нея с почти свирепа гордост.

— Danke schon — каза тя и Илза Херман й се усмихна по един доста безполезен и уморен начин.

— Ако някога просто искаш да дойдеш да почетеш — излъга жената (или поне така си помисли шокираното натъжено момиче), — винаги си добре дошла.

В този момент Лизел беше смаяна от широчината на вратата. Тя беше толкова голяма. Защо на хората им беше необходимо толкова много място, за да влязат през нея? Ако Руди беше тук, щеше да я нарече глупачка — вратата беше голяма, за да могат големите неща да минават през нея.

— Довиждане — каза момичето и вратата бавно и мрачно се затвори.

Лизел не си тръгна.

Тя дълго седя на стъпалата, загледана в Молкинг. Не беше нито топло, нито хладно и градът беше чист и притихнал. Молкинг беше в буркан.

Лизел отвори писмото. В него кметът Хайнц Херман дипломатично излагаше причините, поради които се налагаше да се откаже от услугите на Роза Хуберман. Основната от тях беше, че би било лицемерно да се ползва от такъв малък лукс, докато съветва другите да се подготвят за по-тежки времена.

Когато най-накрая стана и тръгна към вкъщи, тя реагира отново, едва когато видя табелата STEINER — SCHNEIDERMAISTER на улица „Мюнхен“. Тъгата си отиде и на нейно място дойде гневът.

— Този отвратителен кмет — прошепна тя. — Тази жалка жена. — Това, че идваха по-тежки времена, несъмнено беше най-добрата причина да остави Роза на работа, но вместо това те я уволниха. Във всеки случай сега щеше да им се наложи сами да се грижат за проклетото си пране и гладене, като нормални хора. Като бедни хора.

Ръката й стисна още по-силно „Свирачът“.

— Дадохте ми тази книга — нареждаше момичето — от съжаление… За да се почувствате по-добре… — Обстоятелството, че книгата й беше предлагана и преди, нямаше голямо значение.

Тя се обърна и тръгна с решителна крачка към Гранде Щрасе №8. Изкушението да се затича беше огромно, но тя се въздържа, за да си запази силите за думите.

Когато пристигна, за нейно съжаление кметът не беше там. До тротоара нямаше паркирана кола, което може би беше добре. Защото ако колата беше там, не се знаеше какво щеше да й направи в този момент на ненавист на бедността към богатството.