Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

Не знаеха откъде да започнат.

За плодове и дума не можеше да става. Руди се отнасяше хладно към лука и картофите и двамата единодушно изключиха втори удар над Ото Щурм и скромния му запас от селскостопански продукти. Да направиш подобно нещо веднъж беше неморално. А да го повториш — направо кощунствено.

— Какво да изберем, по дяволите? — попита Руди.

— Откъде да знам? Идеята все пак беше твоя, нали?

— Това не означава, че не трябва и ти да помислиш малко. Не мога да измислям всичко аз.

— Всъщност, ти не можеш да измислиш дори и едно нещо…

Руди и Лизел вървяха през града и се препираха. Стигайки покрайнините, те видяха първите стопанства и дърветата, които се издигаха като съсухрени статуи. Бяха сиви на цвят и когато погледнаха нагоре към тях, там нямаше нищо друго освен грапави клони и празно небе.

Руди се изплю.

Тръгнаха обратно към Молкинг, подхвърляйки си идеи.

— Какво ще кажеш за фрау Дилер?

— Какво за нея?

— Може би ако кажем едно „хайл Хитлер“ и сетне откраднем нещо, тя ще ни прости.

След като се мотаха по улица „Мюнхен“ в продължение на около час, денят започна да гасне и те бяха на прага да се откажат от начинанието си.

— Безсмислено е — каза Руди. — Пък и сега съм по-гладен, откогато и да било. Умирам от глад, за бога! — След още десетина крачки той се спря и се обърна. — Какво ти става? — Въпросът му беше основателен, защото Лизел бе замръзнала на място, а лицето й изглеждаше така, сякаш току-що бе осъзнала нещо важно.

Как не се беше сетила по-рано?

— Какво има? — Руди започваше да става нетърпелив. — Хайде, Saumensch , кажи ми какво става!

Лизел бе намерила решение на проблема. Можеше ли наистина да направи това, за което си мислеше? Можеше ли да иска да си отмъсти на такъв човек? Можеше ли да презира някого толкова много?

Тя тръгна в противоположната посока. Когато Руди я настигна, момичето забави леко ход със смътната надежда да получи малко просветление. Но вината тъй или иначе беше вече в душата й. И беше влажна. Семето вече се разпукваше в цвете с тъмни листа. Замисли се дали би могла наистина да го направи. На следващото кръстовище тя се спря.

— Знам едно място.

Пресякоха реката и тръгнаха нагоре по хълма.

Докато вървяха по Гранде Щрасе, те се любуваха на великолепните къщи. Входните врати блестяха от лак, а покритите с керемиди покриви изглеждаха като съвършено вчесани перуки. Стените и прозорците бяха красиво боядисани, а комините сякаш издишаха пръстени от пушек.

В един момент Руди се спря.

— Къщата на кмета?

Лизел кимна сериозно. Пауза.

— Те уволниха мама.

Докато се прокрадваха към къщата, Руди я попита как, за бога, ще влязат вътре, но Лизел знаеше.

— Вътрешна информация — отвърна тя. — Вътрешна… — Но когато вече можеха да видят прозореца на библиотеката в далечния край на къщата, там я очакваше изненада. Прозорецът беше затворен?

— Е? — попита Руди.

Лизел се завъртя бавно и потегли обратно.

— Няма да е днес — рече тя. Руди се изсмя.

— Знаех си. — Той я настигна. — Знаех си, че не може да се очаква друго от един мръсен Saumensch като теб.

— Би ли млъкнал? — каза Лизел и ускори още повече крачка, без да обръща внимание на коментарите на Руди. — Трябва просто да изчакаме правилния момент. — Вътрешно тя пренебрегна лекото облекчение, което почувства при вида на затворения прозорец. И освен това се сгълча сама. „Защо, Лизел? — запита се тя. — Защо трябваше да избухваш, когато уволниха мама? Защо не си държа устата затворена? Изглежда, че след твоите викове и крясъци съпругата на кмета вече е изцяло нов човек. Тя навярно се е оправила и вече се е взела в ръце. Може би вече никога няма да потръпва в тази къща и прозорецът ще остане затворен завинаги… Ти глупав, Saumensch “

Следващата седмица, обаче, при петото им посещение в горната част на Молкинг, шансът се откри.

Прозорецът беше отворен, вдишвайки ивица въздух.

Това бе всичко, което им беше нужно.

Първи го видя Руди. Спря се на място и потупа Лизел по ребрата с опакото на дланта си.

— Този прозорец — прошепна той — отворен ли е? — Нетърпението в гласа му беше като ръка, която задържа Лизел за рамото.

— Jawohl — отговори тя. — Разбира се.

И как започна да бие сърцето й!

При всеки от предишните случаи, когато намираха прозореца здраво затворен, външното разочарование на Лизел бе маскирало ожесточено облекчение. Щеше ли да има смелостта да влезе в тази къща? И за какво и заради кого всъщност се канеше да влезе? Заради Руди? За да намери някаква храна.