Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

В отговор по-голямото момче го блъсна, държейки книгата високо.

— Не, аз ще направя онова, което искам — каза Виктор и тръгна към реката.

Всички го последваха по петите. Подтичвайки. Някои протестираха. Други го насърчаваха.

Всичко ставаше толкова бързо и естествено. В един момент се чу въпрос, произнесен с подигравателно приятелски тон.

— Кажете ми — рече Виктор. — Кой беше последният олимпийски шампион по хвърляне на диск в Берлин? — Той се обърна с лице към останалите и започна да разгрява ръката си. — Как му беше? По дяволите, на езика ми е. Беше онзи американец, нали. Карпентър или нещо такова…

— Моля те — каза Руди.

Реката шумеше.

Виктор направи завъртането .

Книгата излетя възхитително от ръката му. Отвори се и страниците й запърпориха във въздуха. Сетне изведнъж спря и сякаш беше всмукана от водата. Плесна, когато се удари в повърхността й и после заплува надолу по течението.

Виктор поклати глава.

— Липсваше достатъчно височина. Лошо хвърляне. — Той отново се усмихна. — Но все пак беше достатъчно добро, за да спечеля, а?

Лизел и Руди не изчакаха да чуят смеха му.

Руди в частност вече беше на брега, опитвайки се да зърне книгата.

— Виждаш ли я? — извика Лизел.

Руди тичаше.

Продължи покрай брега, сочейки й книгата.

— Ето я! — Той вдигна ръка и отново се затича, за да я настигне. Скоро след това съблече палтото си и скочи във водата, газейки към средата на реката.

Лизел, която забави крачка, виждаше болката му при всяка следваща стъпка. Мъчителният студ.

Тя видя книгата да се носи покрай него, но той успя да я хване. Ръката му се протегна и сграбчи онова, което сега беше прогизнал къс от картон и хартия. „Свирачът“! — извика момчето. Това беше единствената книга, която плаваше този ден по река Ампер, но въпреки това то почувства нужда да разгласи този факт. Друг интересен факт е, че Руди не се опита да излезе от убийствено ледената вода, веднага щом улови книгата. Вместо това остана там още около минута. Той никога не обясни на Лизел защо направи това, но според мен тя знаеше, че причината има двояк характер.

— Какво ще кажеш за една целувка, Saumensch ?

Руди остана до кръста във водата още няколко секунди, преди да се покатери на брега и да й подаде книгата. Панталоните му бяха залепнали за краката му и той не спря да върви, когато излезе от водата. Откровено казано, мисля, че беше уплашен. Руди Щайнер се страхуваше от целувката на крадеца на книги. Може би защото толкова дълго бе копнял за нея. Може би защото толкова невероятно много я обичаше. Толкова много, че никога повече нямаше да поиска устните й и щеше да отиде в гроба без тях.

Това беше годината на годините, нещо подобно на 79-а или 1346-а, например. Забравете за косата, за бога. Онова, от което се нуждаех, беше метла или парцал. А също и от отпуска.

Всъщност в момента се чувствам доста предразположена да ви разкажа за мен, мен, мен. За моите странствания и за онова, което видях през 1942 година. От друга страна вие сте човешко същество и би трябвало да разбирате добре нечия маниакална обсебеност. Истината е, че има определена причина, поради която искам да ви разкажа какво видях в онези дни. Много от тогавашните събития щяха да имат конкретни последствия за Лизел Мемингер. Те приближиха войната до улица „Химел“ и ме увлякоха в едно шеметно пътуване.

Несъмнено трябваше да направя няколко обиколки на Полша, Русия и Африка и след това обратно. Вие сигурно ще кажете, че аз си правя обиколките независимо от годината, но човешката раса понякога обича да натисне малко педала. В такива случаи продукцията от тела и излитащи души се увеличава. Няколко бомби обикновено вършат работа в това отношение. Същото важи за няколко газови камери или непринудения разговор на далечни оръдия. Ако нито едно от тези неща не помогне, в най-добрия случай хората остават без средства за съществуване и тогава аз виждам бездомните навсякъде. Те често вървят подире ми, докато се скитам по улиците на изтерзаните градове. Молят ме да ги взема с мен и не разбират, че и без това съм прекалено заета. „И вашето време ще дойде“, уверявам ги аз и се опитвам да не поглеждам назад. Понякога ми се иска да им кажа нещо от рода на „Не виждате ли, че чинията ми и без това е препълнена вече?“, но не го правя. Оплаквам се мислено и продължавам да си върша работата, знаейки, че през някои години човешките души и тела не се прибавят. Те се умножават.