Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

— Би ли погледнал това? — каза тя на татко.

Ханс вдигна глава и каза това, което смяташе, че е очевидно.

— Ти трябва да го дадеш на Макс, Лизел. Виж дали можеш да го оставиш на нощната масичка заедно с другите неща.

В погледа на момичето се четеше подозрение, че татко е полудял.

— Но как? — попита тя.

Той почука леко главата й с кокалчетата на ръката си.

— Запомни го. И след това го напиши, за да му го дадеш.

— … Той беше като голям бял звяр — разказваше тя при следващото си бдение край леглото му — и дойде от планините.

Когато изречението беше завършено с няколко корекции и допълнения, Лизел реши, че вече е готово. Представи си как видението на облака минава от нейната ръка в неговата през одеялата и след това го написа върху парче хартия, което сложи под камъка.

Войникът беше погребан в пръстта недалече от къщата на Томи Мюлер. Той беше изподраскан и деформиран, но за Лизел точно това беше основното му достойнство. Макар и наранен, той все още можеше да стои прав.

Листът беше кленов и тя го намери в училище в стаичката за метли сред кофите и бърсалките за прах. Вратата беше леко открехната. Листът беше изсъхнал и корав, като препечен хляб, а върху ципата му имаше хълмове и равнини. Той по някакъв начин бе влетял в училищния коридор и оттам в стаята с метлите. Приличаше на половин звезда с дръжка. Лизел протегна ръка и го завъртя в пръстите си.

За разлика от останалите неща, тя не го сложи на нощната масичка. Вместо това го забоде с топлийка за спуснатото перде, след което прочете последните трийсет и четири страници от „Свирачът“.

Лизел не вечеря този ден и не ходи до тоалетната. Нито пък пи нещо. През целия ден в училище си обещаваше, че днес ще завърши книгата и Макс Ванденбург ще я слуша. Той щеше да се събуди.

Татко седеше на пода в ъгъла, безработен както обикновено. За щастие скоро щеше да ходи в „Кнолер“ с акордеона. Той бе подпрял брадичка на коленете си и слушаше момичето, което се беше помъчил да научи на азбуката. То четеше гордо страховития финал на книгата на Макс Ванденбург.

— Мили боже. — Ханс не можа да скрие изумлението в гласа си. — И казваш, че монахиня ти е дала тази книга? — Той стана и тръгна към нея, за да я целуне по челото. — Довиждане, Лизел. „Кнолер“ ме очаква.

— Довиждане, татко.

— Лизел!

Тя не реагира.

— Ела да хапнеш нещо.

Този път момичето отговори:

— Идвам, мамо. — Всъщност тя каза тези думи на Макс, като в същото време се приближи и сложи прочетената книга на нощната масичка при останалите неща. Надвесено над него, момичето не можа да се сдържи. — Хайде, Макс — прошепна то и дори приближаващите се стъпки на мама не я спряха да се разплаче тихо. Те не спряха и малката бучка солена вода, която капна от очите й върху лицето на Макс Ванденбург.

Мама я прегърна.

Ръцете й я погълнаха.

— Знам — каза тя.

Тя знаеше.