Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

— Лизел?

— Казах, че всичко е наред.

Треперейки, момичето стана от дюшека си. Прималяло от страх, то тръгна по коридора към Макс. След дълги минути край леглото му, когато сърцето й вече биеше по-бавно, Лизел се опита да тълкува съня си. Дали това беше предчувствие за смъртта му? Или беше просто реакция на следобедния разговор в кухнята? Дали сега Макс беше заместил брат й? И ако беше така, как бе възможно да се отрече по този начин от собствената си плът и кръв? Може би това беше някакво дълбоко скрито желание Макс да умре. В крайна сметка, ако подобна съдба бе добра за брат й Вернер, тя беше достатъчно добра и за този евреин.

— Това ли е, което си мислиш? — прошепна тя, застанала над леглото. — Не. — Не можеше да повярва в това. Отговорът й беше потвърден от вцепенението на мрака, който очертаваше контурите на различните предмети, големи и малки, на нощната масичка. Подаръците.

— Събуди се — каза Лизел.

Макс не се събуди.

Още осем дни.

В училище се чу почукване на кокалчета по вратата.

— Влез — каза фрау Олендрих.

Вратата се отвори и целият клас с изненада видя там да стои Роза Хуберман. Едно-две деца ахнаха при вида на тази жена с размерите на малък гардероб, с начервена усмивка и прозрачно зелени очи. Видът й беше сензационен. Тя беше облякла най-хубавите си дрехи, но косата й представляваше бъркотия от еластични посивели кичури.

Учителката очевидно беше уплашена.

— Фрау Хуберман… — Движенията й бяха сковани. Тя обходи класа с поглед. — Лизел?

Лизел хвърли поглед към Руди. Сетне стана и тръгна към вратата, за да сложи край на неловкото положение, колкото може по-бързо. Тя я затвори след себе си и остана насаме в коридора с Роза.

Майка й погледна в другата посока.

— Какво има, мамо?

Роза се обърна.

— Недей да ме „мамосваш“, ти малък Saumensch ! — Лизел се сепна при това неочаквано нападение. — Четката ми за коса! — Под вратата се процеди лек смях, който бързо беше сподавен.

— Мамо?

Лицето й беше строго, но тя се усмихваше.

— Какво, по дяволите, си направила с четката ми за коса, ти малък крадлив Saumensch ? Сто пъти съм ти казвала да не ми пипаш нещата, но ти отказваш да слушаш? И защо ли да го правиш!

Тирадата продължи около минута, през което време Лизел на няколко пъти направи отчаяни опити да й съобщи възможното местоположение на въпросната четка. Тя свърши, когато Роза я дръпна за няколко секунди близо до себе си. Но дори и при това разстояние, шепотът й беше почти недоловим.

— Ти ми каза да ти крещя. Каза ми, че всички ще се хванат. — Огледа се вляво и вдясно. Гласът й беше като конец в ухото на игла. — Той се събуди, Лизел. Той е буден. — Роза извади от джоба си изподраскания оловен войник. — Той ми каза да ти го дам. Този подарък му хареса най-много от всички. — Тя й го връчи и стисна ръцете й, усмихната. Преди Лизел да успее да отговори, майка й поде старата песен: — Е? Отговаряй! Имаш ли някаква идея къде може да си я оставила?

„Той е жив“, мислеше си Лизел.

— Не, мамо. Извинявай, мамо. Аз…

— Ето видя ли, няма никаква полза от теб. — След това тя я пусна, кимна й и се отдалечи.

Известно време Лизел остана там. Коридорът беше огромен. Тя разгледа войника в дланта си. Инстинктът я караше да хукне веднага към вкъщи, но здравият разум не й позволи. Вместо това тя пъхна нащърбения войник в джоба си и се върна в класната стая.

Всички чакаха.

— Глупава крава — промърмори тя приглушено.

Децата се разсмяха отново. Фрау Олендрих не го направи. Лизел беше толкова екзалтирана, че се чувстваше неразрушима.

— Глупава крава — повтори тя грейнала и само секунда по-късно ръката на учителката я зашлеви през лицето.

— Не говори така за майка си — каза тя, но без да постигне никакъв съществен резултат. Момичето просто стоеше там и се опитваше да прогони усмивката от лицето си. В края на краищата вкъщи тя ядеше пердах от къде-къде по-голям специалист. — А сега се връщай на мястото си.