Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

— Къде е тя? — фучеше той. — Ще я убия!

Нямаше да има никакви убийства.

Но се случи нещо по-лошо.

Един добронамерен нацист бе видял случилото се и верен на дълга си, се затича към групата деца.

— Какво става тук? — попита той.

— Тази е напълно луда! — Клаус посочи Лизел с ръка, което накара мъжа да й помогне да се изправи. Тютюневият му дъх оформи димна дюна пред лицето й.

— Не мисля, че си в състояние да продължиш играта, моето момиче — каза той. — Къде живееш?

— Нищо ми няма — отвърна тя. — Наистина. Мога да се оправя и сама. — „Само се махни от мен, махни се от мен“, повтаряше си Лизел.

В този момент се намеси Руди, вечният рицар.

— Аз ще й помогна да стигне до вкъщи — рече той. Не можеше ли просто да си гледа работата от време на време?

— Наистина — каза Лизел. — Не прекъсвай играта си, Руди. Ще се оправя и сама.

— Не, не — каза той непоколебимо. Ах, този инат! — Това ще ми отнеме само минута-две.

Лизел отново трябваше да мисли и отново намери решение. Докато Руди я придържаше, тя още веднъж се строполи на земята, този път по гръб.

— Татко ми — каза момичето. Небето над нея беше безбрежно синьо. Нямаше дори и следа от облак. — Можеш ли да го извикаш, Руди?

— Стой тук. — Сетне Руди завъртя глава надясно и извика. — Томи, нали ще я наглеждаш? Не й позволявай да се движи.

Томи веднага пристъпи към действие.

— Ще я наглеждам, Руди. — Той застана над нея, потрепвайки и опитвайки се да не се усмихва, докато Лизел държеше под око партийния активист.

Половин минута по-късно Ханс Хуберман се приближи спокойно към нея.

— Здравей, татко.

На устните му трепна огорчена усмивка.

— Чудех се кога това ще се случи.

Той я вдигна и й помогна да стигне до вкъщи. Играта продължи, а нацистът вече чукаше на една врата няколко къщи по-надолу. Никой не отвори. В този момент Руди извика отново:

— Имате ли нужда от помощ, хер Хуберман?

— Не, не, продължете си играта, хер Щайнер. — Хер Щайнер. Сигурно вече сте обикнали бащата на Лизел.

Щом влязоха вътре, Лизел побърза да му съобщи новината. Тя се опита да намери някакъв среден път между мълчанието и отчаянието:

— Татко.

— Не говори.

— Онзи нацист… — прошепна тя. Татко се спря и се пребори с импулса да отвори вратата и да погледне към улицата. — Те проверяват мазетата, за да видят дали стават за убежища.

Ханс Хуберман седна на един стол.

— Умно момиче каза той — и сетне повика Роза.

Имаха на разположение минута, за да измислят някакъв план. Хаос от мисли.

— Просто ще го преместим в стаята на Лизел — беше предложението на мама. — Под леглото.

— И това решава проблема, така ли? Ами ако им хрумне да огледат и стаите ни?

— Имаш ли по-добър план?

Корекция: те нямаха на разположение минута.

На вратата на улица „Химел“ №3 се чу тежко почукване с юмрук и беше твърде късно да преместват когото и да е.

Гласът.

— Отворете!

Сърцата им забиха учестено в бъркотия от ритми. Лизел се опита да изяде своето. Вкусът на сърце не беше особено приятен.

— Мили боже… — прошепна Роза.

На този ден татко беше човекът, който се издигна на висотата на положението. Той се втурна към мазето и извика предупреждение надолу. Когато се върна, заговори бързо и хладнокръвно:

— Вижте, нямаме никакво време за хитруване. Можем да отвлечем вниманието му по сто начина, но има само едно решение. — Той погледна вратата и обобщи: — Няма да правим нищо.

Това не беше отговорът, който Роза искаше да чуе. Очите й се разшириха.

— Нищо? Да не си полудял ?

Чукането се възобнови.

Татко гледаше строго.

— Абсолютно нищо. Дори няма да си направим труда да слезем долу — все едно изобщо не ни е грижа.

Времето забави хода си.

Накрая Роза склони.

Скована от тревога, тя поклати глава и отиде да отвори вратата.

— Лизел. — Гласът на татко режеше като нож. — Просто запази спокойствие, verstehst ?

— Да, татко.

Тя се опита да се съсредоточи над кървящия си крак.

— Аха!

Застанала на вратата, Роза все още питаше каква е целта на това неочаквано посещение, когато благият партиен активист набеляза Лизел.

— Маниакалната футболистка! — Той се усмихна. — Как е коляното? — Трудно е да си представиш жизнерадостен нацист, но този човек определено беше такъв. Той влезе и приклекна, за да огледа раната.

„Дали вече знае? — мислеше си Лизел. — Може ли да усети миризмата на укриващ се евреин?“

Татко дойде от мивката с мокър чист парцал и го изцеди върху коляното на Лизел.