Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

— Да, фрау Олендрих.

Руди, който седеше до нея, се осмели да прошепне:

— Мили боже, виждам ръката й върху лицето ти. Голяма червена ръка. С пет пръста!

— Добре — каза Лизел, защото Макс беше жив.

Когато се прибра у дома следобед, той седеше на леглото със спадналата футболна топка в скута си.

Брадата му го бодеше, а блатистите му очи с мъка стояха отворени. Празната чиния със супа беше до подаръците.

Те не се поздравиха.

Бяха прекалено развълнувани за това.

Вратата изскърца, момичето влезе и застана пред него, загледано в паницата.

— Мама насила ли ти я изля в гърлото.

Той кимна, доволен и изтощен.

— Но беше много вкусна.

— Супата на мама? Наистина ли?

Той не се усмихна в отговор.

— Благодаря ти за подаръците. — По-скоро изглеждаше тъжен. — Благодаря ти и за облака. Татко ти ми разказа за него малко повече.

След около час Лизел също се опита да бъде откровена.

— Ние не знаехме какво да правим, ако беше умрял, Макс. Ние…

Не му беше необходимо много време, за да се сети за какво говори тя.

— Искаш да кажеш, как да се отървете от мен?

— Съжалявам.

— Не, не е нужно. — Макс не се почувства обиден. — Права си. — Той си играеше уморено с топката. — Прави сте били да мислите за това. В тази ситуация един мъртъв евреин е точно толкова опасен колкото и един жив, та даже и повече.

— Освен това аз сънувах… — И Лизел му разказа подробно за сънищата си, стискайки войника в дланта си. И тъкмо се канеше да му се извини за втори път, когато Макс я прекъсна.

— Лизел. — Макс я накара да го погледне. — Изобщо не е нужно да ми се извиняваш. Аз съм този, който трябва да се извинява. — Той се извърна към нещата, които му беше донесла. — Погледни всичко това. Всички тези подаръци. — Междувременно копчето беше в ръката му. — И Роза ми каза, че си ми чела два пъти на ден, а понякога и три пъти. — Сега той погледна към пердетата, сякаш можеше да надзърне през тях. Надигна се още малко и остана в това положение десетина безмълвни секунди. През лицето му мина сянка на тревога, после Макс направи признание пред момичето: — Лизел? — Той се обърна леко надясно. — Страхувам се… страхувам се да заспя отново.

Лизел, обаче, беше изпълнена с решимост.

— Тогава аз ще ти чета. И ще те плясвам през лицето, ако започнеш да се унасяш. Ще оставя книгата и ще те разтърсвам, докато се събудиш.

Този следобед и през голяма част от вечерта Лизел чете на Макс Ванденбург. Той седеше в леглото, погълнат от думите и буден, докато накрая мина десет часа. При една малка почивка от „Приносителят на сънища“, тя погледна над книгата и видя, че Макс е заспал. Момичето нервно го сръчка и той се събуди.

Това се повтори още три пъти и тя още два пъти го буди.

През следващите четири дни, Макс се будеше всяка сутрин в леглото на Лизел, след това край огнището и накрая в средата на април в мазето. Здравето му се подобри, брадата му вече я нямаше и малките късчета изгубено тегло се върнаха.

Във вътрешния свят на Лизел по това време бе настъпило огромно облекчение. Навън нещата започваха да изглеждат малко несигурни. В края на март един град на име Любек бе обсипан с бомби. Следващ в списъка беше Кьолн, а скоро същата съдба сполетя и още много германски градове, в това число и Мюнхен.

Да, шефът беше до рамото ми.

— Направи го, направи го.

Бомбите идваха — а с тях и аз.

Плодоносните часове на 30 май.

Сигурна съм, че Лизел беше дълбоко заспала, когато повече от хиляда бомбардировача полетяха към едно място, известно като Кьолн. За мен резултатът беше приблизително петстотин души. Други петдесет хиляди бродеха около призрачните руини, опитвайки се да открият къде е бил домът им и коя разнебитена бетонна плоча е тяхната.

Петстотин душѝ.

Аз ги носех в пръстите си, като куфари. Или ги хвърлях през рамо. Само децата носех в ръцете си.

Когато приключих, небето беше жълто, като горящ вестник. Ако погледнех по-отблизо, можех да видя думите и заглавията, които коментираха хода на войната и така нататък. Как ми се искаше да разпердушиня всичко, да сграбча хартиеното небе и до го захвърля надалече. Но чувствах болка в ръцете си и не можех да си позволя да изгоря пръстите си. Имаше още толкова много работа за вършене.

Както можете да предположите, много хора умряха моментално. На други им отне повече време. Имаше още няколко места, които трябваше да посетя, небеса за посрещане и душѝ за събиране, и когато по-късно се върнах в Кьолн, скоро след последните самолети, успях да забележа нещо изключително уникално.