Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

Стигнаха до Гранде Щрасе, където Руди спря и зачака.

— Е? — попита Лизел. — Какво има?

— Погледни по-отблизо — каза Руди, сочейки с ръка.

Те се приближиха още малко, заемайки по-добра позиция зад един синкав смърч. През бодливите клони на дървото Лизел видя затворения прозорец и след това предмета, които беше облегнат на стъклото.

— Това да не е…?

Руди кимна.

В продължение на дълги минути те обсъждаха положението и накрая решиха, че трябва да пристъпят към действие. Предметът очевидно беше оставен там нарочно и дори това да беше капан, си струваше да опитат.

Скрита сред ронливите синкави клони, Лизел каза:

— Един крадец на книги би го направил.

Тя остави колелото, огледа улицата и прекоси двора. Сенките на облаците бяха погребани сред тъмната трева. Дали това бяха дупки, в които можеше да пропадне, или ивици допълнителен мрак, където можеше да се прикрие? Във въображението си Лизел видя как се подхлъзва в една от тези дупки и полита към жестоките лапи на самия кмет. Макар тези мисли да не й помагаха, те отвличаха мисълта й и тя стигна при прозореца много по-бързо, отколкото се беше надявала.

Онова, което бе преживяла със „Свирачът“, се повтаряше отново.

Нервите играеха под дланите й.

По ръцете й се стичаха тънки струйки пот.

Когато вдигна глава, Лизел можа да прочете заглавието. „Пълен речник на Дуден“. Тя се обърна към Руди и произнесе думите беззвучно. Това е речник. Той сви рамене и разпери ръце.

Лизел действаше методично, плъзвайки прозореца нагоре и питайки се как ли изглежда всичко това отвътре. Представи си мислено гледката на крадливата си ръка, която се протяга и повдига постепенно прозореца, докато книгата накрая се катурна напред. Тя като че ли се предаде бавно, като падащо дърво.

Още малко!

До този момент бе работила почти безшумно.

Книгата просто се наклони напред и тя я хвана със свободната си ръка. Дори затвори прозореца тихо, обърна се и тръгна обратно през облачните ями.

— Браво — каза Руди, връчвайки й колелото.

— Благодаря.

Те потеглиха към ъгъла на улицата, където изведнъж осъзнаха важността на този ден. Лизел знаеше. Това беше старото познато чувства, че е наблюдавана. Един глас вътре в нея непрестанно повтаряше:

Погледни към прозореца. Погледни към прозореца…

Трябваше да му се подчини.

Желанието да спре беше силно като сърбеж, който настоява за нокът.

Накрая момичето стъпи на земята, извърна глава към къщата на кмета и прозореца на библиотеката и погледна. Да, Лизел допускаше, че това може да се случи, но въпреки това не можа да скрие затаения си потрес, когато зърна съпругата на кмета зад стъклото. Тя беше прозрачна, но си беше там. За това свидетелстваха познатата бухнала коса, тъжните очи, уста и израз на лицето.

Много бавно тя вдигна ръка към крадеца на книги, който я гледаше от улицата. Едно почти статично махване.

В състоянието на шок, в което се намираше, Лизел не каза нищо — нито на Руди, нито на себе си. Тя само събра сили и махна в отговор на съпругата на кмета.

На път за вкъщи, те спряха на моста и разгледаха масивната черна книга. Докато Руди прелистваше страниците, той се натъкна на писмо. Момчето го взе и вдигна бавно глава към крадеца на книги.

— Тук е написано твоето име.

Реката течеше.

Лизел посегна към листа хартия.

— По-добре да се прибираме вкъщи — предложи Руди, но Лизел не помръдна.