Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

Както често става с хората, когато чета за тях в редовете на крадеца на книги, аз ги жалех, макар и не толкова колкото онези, които загребвах с ръка от различни лагери по онова време. Германците в мазетата бяха наистина окаяни, но те поне имаха шанс. Това мазе не беше къпалня. Те не бяха изпратени там, за да си вземат душ. За тези хора животът беше постижим.

Минутите се просмукваха в неравния кръг.

Лизел държеше ръката на Руди и на мама.

Само една мисъл я натъжаваше.

Макс.

Как щеше да оцелее той, ако бомбите пристигнеха на улица „Химел“?

Тя завъртя глава, изучавайки мазето на семейство Фидлер. То беше много по-масивно и значително по-дълбоко от това на улица „Химел“ №33.

Лизел попита мислено баща си: И ти ли мислиш за него?

Не зная дали беше чул немия въпрос или не, но той кимна бързо на момичето. Няколко минути по-късно трите сирени оповестиха временното примирие.

Хората на улица „Химел“ №45 въздъхнаха с облекчение.

Някои затвориха очи и сетне ги отвориха отново.

Едни ръце подадоха цигари на други.

Когато една от тях се озова в устните на Руди Щайнер, тя беше дръпната от ръката на баща му.

— Ти не, Джеси Оуенс.

Децата прегръщаха родителите си и трябваше да минат много минути преди всички да разберат, че са живи, и че ще бъдат живи. Едва тогава те поеха нагоре по стълбите към кухнята на семейство Фидлер.

Навън имаше процесия от хора, които мълчаливо се разотиваха по домовете си. Много от тях поглеждаха нагоре и благодаряха на Бог за живота си.

Когато семейство Хуберман се прибра у дома, те тръгнаха право към мазето, но Макс като че ли не беше там. Малката оранжева лампа светеше в мрака, но от него нямаше нито знак, нито звук.

— Макс?

— Изчезнал е!

— Макс, тук ли си?

— Тук съм.

В началото те си помислиха, че думите са дошли иззад кутиите с боя и платната, но Лизел първа го видя пред тях. Измъченото му лице беше маскирано сред бояджийските материали и парцали. Той седеше там със замаяни очи и сковани устни.

Когато се приближиха към него, Макс заговори отново.

— Не можах да се въздържа — рече той.

Роза беше тази, която реагира. Тя се наведе напред, за да го погледне в очите.

— За какво говориш, Макс?

— Аз… — Той сви рамене. — Когато всичко утихна, аз се качих горе и пердето във всекидневната не беше дръпнато до края, оставяйки съвсем малка пролука… Аз надникнах навън. Само за няколко секунди. — Той не бе виждал външния свят двайсет и четири месеца.

Нямаше гняв или упреци.

Заговори татко:

— Как ти се стори?

Макс вдигна глава, на лицето му се четеше горест и удивление.

— Имаше звезди — каза той. — Те изгориха очите ми.

Бяха четирима.

Двама от тях прави, другите двама седнали.

Всеки от тях бе преживял нещо важно тази нощ.

Това място беше истинското мазе. То беше истинският страх. Макс стана и тръгна към укритието си зад бояджийските платна и кутиите с боя. Той им пожела лека нощ, но не му беше писано да прекара тази нощ под стълбите. С разрешението на мама, Лизел остана с него до сутринта, четейки „Песен в мрака“, докато той рисуваше и драскаше в скицника си.

От прозореца на улица „Химел“ , написа Макс, звездите запалиха очите ми .

Първото въздушно нападение, както се оказа, изобщо не беше нападение. Ако хората бяха чакали да видят самолетите, щяха да стоят там цяла нощ. Това обясняваше защо не бяха чули никакво кукане по радиото. На другия ден „Молкинг Експрес“ писа, че някакъв оператор на противовъздушна кула допуснал грешка поради прекалено голямото напрежение. Той се кълнеше, че чул бръмчене на самолети и ги видял на хоризонта. Затова и бил тревога.

— Може да го е направил нарочно — изтъкна Ханс Хуберман. — Кой би искал да седи в противовъздушна кула и да стреля по самолети, които носят бомби?

И наистина, когато Макс допрочете статията по-късно в мазето, от нея стана ясно, че мъжът с развинтеното въображение бил свален от поста си и вероятно щял да бъде прехвърлен в някакви други войски.

— Извадил е късмет — каза си Макс, след което се зае с кръстословицата.

Следващото въздушно нападение беше истинско.

През нощта на 19 септември по радиото се обади кукувичка, последвана от дълбок осведомителен глас, който посочи Молкинг като възможна цел.

По улица „Химел“ отново забърза върволица от хора и татко отново остави акордеона си. Роза му напомни да го вземе, но той отказа.