Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

— Не го взех миналия път — обясни Ханс Хуберман, — и оживяхме.

Войната очевидно замъгляваше разликата между логика и суеверие.

Злокобен въздух ги следваше, докато вървяха надолу към мазето на семейство Фидлер.

— Този път мисля, че ще бъде истинско — каза господин Фидлер и децата бързо разбраха, че този път родителите им са по-уплашени дори и от тях. Реагирайки по единствения начин, който знаеха най-малките започнаха да плачат и да пищят, когато помещението започна да се люлее.

Дори от мазето те чуваха смътно мелодията на бомбите. Под натиска на въздушното налягане таванът сякаш се канеше да смачка земята на пюре. От празните улици на Молкинг беше отхапана хапка.

Роза стискаше ожесточено ръката на Лизел.

Звукът на плачещите деца блъскаше и барабанеше по тъпанчетата.

Дори Руди стоеше изправен, симулирайки безгрижие, изпънат като струна, докато се бореше с напрежението. В помещението вършееха ръце и лакти. Някои от възрастните се опитваха да успокоят бебетата. Други не бяха в състояние да успокоят себе си.

— Накарайте тези деца да млъкнат! — изкрещя фрау Холцапфел, но призивът й беше поредният злочест глас в топлия хаос на скривалището. Кални сълзи се затъркаляха от детските очи и миризмите на нощния дъх, потните подмишници и прекалено дълго носените дрехи се смесиха в този голям казан с човешки същества.

Макар да бяха непосредствено една до друга, Лизел бе принудена да изкрещи:

— Мамо? — И още веднъж: — Мамо, ще ми смажеш ръката!

— Какво?

— Ръката ми!

Роза я пусна и за да се утеши и да заглуши врявата в мазето, Лизел отвори една от книгите си и започна да чете. Най-отгоре върху купчината беше „Свирачът“ и тя зачете на глас, за да се съсредоточи. Началният параграф увисна като буца в ушите й.

— Какво каза? — изрева мама, но Лизел не откъсна поглед от първата страница.

Когато прелисти на втора, тя бе забелязана от Руди. Той се заслуша в четенето на Лизел и потупа брат си и сестрите си да последват примера му. Ханс Хуберман се приближи, извика на другите да замълчат и тишината постепенно започна да се процежда в претъпканото мазе. На трета страница всички бяха притихнали с изключение на Лизел.

Тя не смееше да вдигне глава, но чувстваше уплашените погледи върху себе си, докато изтегляше думите от гърлото си и им вдъхваше живот с дъха си. Един глас свиреше нотите вътре в нея. Това е твоят акордеон, казваше той.

Звукът на прелистената страница ги разрязваше наполовина.

Лизел продължаваше да чете.

Най-малките бяха успокоени от гласа й, а всички други видяха във въображението си как Свирачът бяга от местопрестъплението. При Лизел не стана така. Крадецът на книги виждаше само механичния сбор от думите — телата им бяха изхвърлени на хартиения бряг и набити в пясъка, за да може да стъпва по тях. Някъде в пролуките, между точката и следващата главна буква, зърваше и образа на Макс. Спомняше си как му четеше, докато беше болен. Дали сега той беше в мазето? — питаше се тя. Или пък поглеждаше крадешком към нощното небе?

Всички чакаха земята да се разтресе. Това си оставаше неотменим факт, но въпреки това едно момиче с книга бе успяло за кратко да прогони най-лошите им мисли. Един малчуган обмисляше дали да не се разплаче отново, но Лизел му направи смешна физиономия, имитирайки баща си, намигна му и продължи.

Прекъснаха я, едва когато звукът на сирените достигна мазето.

— Спасени сме — извика господин Йенсон.

— Шт! — каза фрау Холцапфел.

Лизел вдигна глава.

— Има още два параграфа до края на главата — каза тя и продължи да чете без фанфари и добавена скорост. Само думите.

От уважение всички възрастни запазиха мълчание и Лизел завърши първа глава от „Свирачът“.

Докато се качваха по стълбите, децата се тълпяха около нея, а по-възрастните — дори фрау Холцапфел и Фификус (колко уместно предвид на главата, която бе прочела) — благодариха на момичето за това, че бе отвлякла мислите им. Сетне всички се разотидоха, за да видят дали улица „Химел“ бе понесла някакви поражения.

Улица „Химел“ беше непокътната.

Единствената следа от войната беше един облак прах, който се носеше от изток на запад. Той надничаше в прозорците, търсейки начин да влезе вътре, и докато се сгъстяваше и разстилаше, човешките същества все повече приличаха на привидения.