Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

— Какво е това? — попита той от поста си на вратата.

Всички се обърнаха по посока на тътрещите се крака и военните команди, които се приближаваха все повече.

— Това стадо крави ли е? — попита Руди. — Едва ли. Кравите не звучат точно така, нали?

Първоначално бавно, улицата от деца тръгна към магнетичния шум и магазина на фрау Дилер. От време на време в някои от виковете се долавяше допълнително ожесточение.

В един висок апартамент точно зад ъгъла на улица „Мюнхен“ възрастна дама с поличбен глас разчете за всички източника на суматохата. Високо горе на прозореца лицето й приличаше на бяло знаме с влажни очи и отворена уста. Гласът й беше като самоубийство, което се строполи в краката на Лизел.

Тя имаше побеляла коса.

Очите й бяха тъмни, тъмносини.

— Die Juden — каза жената. — Евреите.

Още хора се появиха на улицата, по която вървеше процесия от евреи и други престъпници, направлявани от приклади. Лагерите на смъртта може би бяха пазени в тайна, но в някои случаи германските граждани чуваха по нещо за изключително находчивите трудови лагери от типа на Дахау.

В далечния край на улицата Лизел зърна един мъж с бояджийска количка. В този момент той тъкмо прокарваше неспокойно пръсти през косата си.

— Виж там — каза тя, сочейки фигурата на Руди. — Това е татко.

Те и двамата тръгнаха към него и в първия момент Ханс Хуберман се опита да ги отведе.

— Лизел — каза той. — Може би…

Ханс, обаче, разбра, че момичето е твърдо решено да остане и може би това беше нещо, което трябваше да види. Във ветровития есенен ден той застана до нея, мълчалив.

Те стояха на улица „Мюнхен“ и гледаха.

Около тях се тълпяха и други.

Те гледаха как евреите се задават по пътя като каталог от пъстри цветове. Това не беше начинът, по който крадецът на книги щеше да ги опише, но аз мога да ви кажа, че те бяха точно това, защото много от тях щяха да умрат. Много от тях щяха да ме поздравят като техен последен верен приятел, с кости като дим и изостанали след тях души.

Когато пристигнаха всички, стъпките им заехтяха по паважа. Очите им бяха огромни в измършавелите черепи. И мръсотията. Мръсотията бе полепнала по тях. Тласнати от войнишките ръце, те се олюляваха неуверено, правеха няколко своеволни забързани стъпки и сетне отново затътряха крака.

Ханс ги наблюдаваше над главите на струпалата се тълпа. Сигурна съм, че очите му бяха сребърни и напрегнати. Лизел гледаше през пролуките или над раменете.

Страдащите лица на изтощените мъже и жени се устремяваха към тях, молейки не толкова за помощ — те бяха отвъд това — колкото за обяснение. Нещо, което да смекчи дълбокия им смут.

Краката им едва се вдигаха от земята.

Звездите на Давид бяха залепени за ризите им, а мъката им беше като нещо неотменимо. „Не забравяйте нещастието си“, сякаш казваше тя и растеше от тях като лоза.

Войниците вървяха от двете им страни, подканяйки ги да бързат и да спрат да се оплакват. Някои от тях бяха едва момчета. Всички носеха фюрера в очите си.

Докато гледаше всичко това, Лизел бе убедена, че това са най-окаяните живи души. И точно това написа за тях. Изпитите им лица бяха опънати от болка. Гладът ги разяждаше, докато продължаваха напред, някои от тях забили очи в земята, за да избегнат погледите на зяпачите. Някои гледаха затрогващо към тези, които бяха дошли да видят унижението им, тази прелюдия към тяхната смърт. Други сякаш умоляваха някой, който и да е, да пристъпи напред и да ги прегърне.

Никой не го направи.

Независимо дали хората гледаха този парад с гордост, наглост или срам, никой не понечи да го прекъсне. Все още не.

От време на време мъж или жена — не, те не бяха мъже и жени, те бяха евреи — намираха лицето на Лизел сред тълпата. Те я срещаха с тяхното поражение и крадецът на книги не можеше да направи нищо друго, освен да отвърне на погледа им през един дълъг непоправим момент, преди да продължат надолу. Тя само се надяваше, че могат да прочетат дълбочината на скръбта, изписана върху лицето й, и да разберат, че тя е истинска, а не мимолетна. Аз имам един от вас в нашето мазе! — искаше да им извика момичето. Ние заедно си направихме снежен човек! И аз му дадох тринайсет подаръка, когато беше болен!

Лизел, обаче, не каза нищо.