Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

Каква полза би имало?

Тя разбираше, че е съвършено безполезна за тези хора. Те не можеха да бъдат спасени и след няколко минути щеше да види какво ще се случи с онези, които биха се опитали да им помогнат.

Във върволицата от затворници имаше един самотен мъж, по-възрастен от другите.

Той имаше брада и изпокъсани дрехи.

Очите му бяха с цвета на агонията и колкото и да беше безтегловен, той бе твърде тежък, че да се държи на краката си.

На няколко пъти мъжът се строполяваше на земята, оставайки с лице върху паважа.

При всеки от тези случаи над него заставаше войник.

— Steh’ auf — крещеше той. — Стани.

Мъжът стана първо на колене, сетне в цял ръст и тръгна.

Всеки път, когато стигнеше края на колоната, той губеше инерция, препъваше се и падаше отново. След него идваше още цял камион хора, които имаше опасност да го настигнат и стъпчат.

Непоносимо беше да гледаш болката в треперещите му ръце, докато се мъчеше да се надигне. Те се огънаха още веднъж, преди да успее да се изправи и да направи още няколко крачки.

Той беше мъртъв.

Мъжът беше мъртъв.

Ако му бяха дали още пет минути, той със сигурност щеше да се строполи в германската канавка и да умре. Никой нямаше да му попречи и всички щяха да гледат.

И сетне едно човешко същество.

Ханс Хуберман.

Всичко се случи толкова бързо.

Ръката на татко, която държеше здраво тази на Лизел, я пусна, докато възрастният евреин се приближаваше. Тя почувства дланта й да се удря в крака й.

Татко посегна към бояджийската си количка, взе нещо от там, сетне си запробива път през хората и излезе на улицата.

Евреинът стоеше пред него в очакване на още една порция присмех, но вместо това видя заедно с всички останали как Ханс Хуберман протяга ръка и му подава къшей хляб, като магия.

Когато хлябът премина от едни ръце в други, краката на евреина се подкосиха. Той падна на колене и се вкопчи в нозете на татко. Зарови лице между тях и му благодари.

Лизел гледаше.

Със сълзи в очите тя видя мъжът да повдига леко глава и да плаче в коленете на татко.

Другите евреи вървяха покрай тях, наблюдавайки това малко безполезно чудо. Те се движеха в непрекъснат поток като река от хора. Този ден някои от тях щяха да стигнат до океана и да видят разпенените гриви на вълните.

Скоро един войник си проби път през множеството и пристигна на местопрестъплението. Той се втренчи в коленичилия мъж и татко и сетне огледа тълпата. След кратък размисъл измъкна камшик от колана си и започна.

Евреинът беше ударен шест пъти. По гърба, по главата и по краката. „Ах ти, животно! Свиня!“ От едното му ухо покапа кръв.

После беше ред на татко.

Една друга ръка улови тази на Лизел и когато тя, ужасена, завъртя глава, видя, че до нея стои Руди Щайнер, който преглъщаше, докато Ханс Хуберман бе бичуван на улицата. От звука й прималяваше и тя очакваше по тялото на татко да се появят пукнатини. Той бе ударен четири пъти, преди също да се строполи на земята.

Когато възрастният евреин се изправи на крака за пореден път и продължи, той погледна назад. Хвърли последен тъжен поглед към мъжа, който сега сам бе коленичил, усещайки огнени ивици върху гърба си и мъчителна болка в коленете си. Ако не друго, старият евреин сега щеше да умре като човешко същество. Или поне с мисълта, че е бил човешко същество.

А какво мисля аз ли?

Не съм сигурна, че това е нещо толкова хубаво.

Когато Лизел и Руди минаха през тълпата и помогнаха на Ханс да стане, се чуваха толкова много гласове. Думи и слънчева светлина. Така запомни тя този епизод. Светлината блещукаше върху паважа и думите като вълни се разбиваха върху гърба й. Едва когато се отдалечиха от мястото, те забелязаха хляба, който лежеше захвърлен на улицата.

Когато Руди се опита да го вземе, един минаващ евреин го грабна от ръката му и двама други се сборичкаха с него, докато продължаваха по пътя към Дахау.

Едни сребърни очи срещнаха омраза тогава.

Една количка беше преобърната и боята потече по улицата.

Те го нарекоха защитник на евреите.

Други мълчаливо му помогнаха да се отдалечи.

Татко стоеше наведен напред, подпрял ръце върху стената на една къща. Изведнъж, ужасен, осъзна какво се беше случило току-що.

През ума му пробяга образ, бърз и парещ.

Улица „Химел“ №33 — в мазето.

Обзе го паника, докато с мъка си поемаше дъх.

Сега те ще дойдат. Те ще дойдат.

О, боже, о мили боже!

Той погледна към момичето и затвори очи.