Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

След като изиграха четири игри на домино, Руди започна да подрежда елементите в колонки, които се виеха по пода на всекидневната. Както винаги, той оставяше тук-там малки пролуки, в случай че се намесеше пакостният пръст на някой негов брат или сестра, както обикновено ставаше.

— Мога ли аз да ги бутна, Руди?

— Не.

— Ами аз?

— Не. Всички ще го направим.

Той направи три отделни колони, които водеха към една и съща централна кула от елементи. Те щяха да проследят заедно внимателно планираното сгромолясване и щяха да се усмихват на красотата на разрушението.

Гласовете в кухнята сега станаха по-гръмки, като всеки се опитваше да надскочи другия. Различни изречения се бореха за внимание, докато накрая се намеси човек, който до този момент бе стоял безмълвен.

— Не — каза жената. И сетне повтори: — Не. — Дори когато другите подновиха спора си, те отново бяха накарани да замълчат от същия глас, този път с увеличена сила. — Моля ви. Не и моето момче.

Може ли да запалим свещта, Руди?

Това беше нещо, което баща им често правеше. Той гасеше лампата и домината падаха под светлината на свещта. По този начин спектакълът ставаше дори още по-внушителен и грандиозен.

Краката му така и така го боляха.

— Чакайте да намеря кибрит.

Ключът на лампата беше до вратата.

Той тръгна тихо към него с кутия кибрит в едната ръка и свещ в другата.

В това време гласовете на тримата мъже и жената се промъкваха иззад пантите на вратата.

— Най-добрите оценки в класа — каза едното от чудовищата. — Тонът му беше сух и делови. — Да не говорим за способностите му като атлет. — По дяволите, защо му трябваше да печели всички тези състезания на карнавала?

Дойчер. Да го вземат мътните този Франц Дойчер!

Но сетне той разбра.

Вината не беше на Франц Дойчер, а само негова. Просто искаше някогашният му мъчител да види на какво е способен, а и копнееше да се докаже пред всички останали. Е, резултатът сега беше в кухнята.

Руди запали свещта и изгаси осветлението.

— Готови ли сме?

— Но аз съм чувал какво се случва там. — Това несъмнено беше недодяланият глас на баща му.

— Хайде, Руди, побързай.

— Да, но разберете, хер Щайнер, че всичко това е в името на една голяма кауза. Бих казал даже, че това е привилегия.

— Руди, свещта капе.

Той им даде знак да мълчат, за да чуе отговора на Алекс Щайнер.

— Привилегия, казвате. Като например да тича бос през снега. Или да скача от десетметрова платформа в един метър вода?

Сега Руди бе залепил ухо до вратата. Восъкът се топеше върху ръката му.

— Това са само слухове — отговори сухият апатичен глас, който имаше отговор за всичко. Нашето училище е едно от най-добрите. От световна класа. Ние създаваме елитни германски граждани в името на фюрера…

Руди се отказа да слуша повече.

Той остърга восъка от ръката си и се дръпна от снопа светлина, който влизаше през открехнатата врата. Когато седна, пламъкът угасна. Движението беше твърде рязко. Мракът изпълни стаята. Единствената светлина беше бялото правоъгълно очертание на вратата.

Руди драсна още една клечка и отново запали свещта. Сладкото ухание на огън и въглерод.

Руди и всяка от сестрите му бутна своето начално домино и сетне проследиха как кулата падна на колене. Момичетата запляскаха с ръце.

Курт, по-големият му брат, влезе в стаята.

— Те приличат на мъртъвци — каза той.

— Какво?

Руди се вгледа в мрачното му лице, но Курт не отговори. Той също бе дочул спора в кухнята.

— Какво става там? — попита Курт.

В този момент се обади най-малката му сестра Бетина, която беше на пет:

— Там има две чудовища — каза тя. — Дошли са за Руди.

Децата на хората несъмнено притежават прозорливост.

Когато мъжете в шинели си тръгнаха, двете момчета, едното на седемнайсет и другото на четиринайсет, намериха смелост да пристъпят към кухнята.

Те стояха на вратата. Светлината изгаряше очите им.

Първи заговори Курт:

— Ще го вземат ли?

Майка им беше отпуснала ръце на масата с дланите нагоре.

Алекс Щайнер вдигна натежалата си от мисли глава. Бръчките на лицето му сякаш току-що бяха станат още по-дълбоки.

Вдървената му ръка бръсна разпилените клечки коса върху челото му и макар да направи няколко опита, не можа да заговори.