Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

Лишени от достойнството си, момчетата получиха разрешение да се облекат отново и докато излизаха от кабинета, дочуха зад гърба си кратката дискусия, която беше проведена в тяхна чест.

— Малко са по-големи от обичайното — отбеляза докторът. — Но си мисля за двама от тях.

— Да — съгласи се сестрата. — Първият и третият.

Трите момчета стояха отвън.

Първият и третият.

— Първият беше ти, Шварц — каза Руди. И сетне се обърна към Олаф Шпигел: — А кой беше третият?

Шпигел направи няколко изчисления. Дали тя имаше предвид третия в редицата? Или третия прегледан? Нямаше значение. Предпочиташе да вярва в онова, което му се искаше.

— Мисля, че това си ти — каза той накрая.

— Глупости, Шпигел. Ти си третият.

В деня след посещението им на улица „Химел“ Руди седна на стъпалото пред къщата с Лизел и й разказа цялата история, от игла до конец. Призна си също какво се беше случило в онзи ден, когато беше изваден от час. Чу се дори и смях по адрес на огромната сестра и израза върху лицето на Юрген Шварц. Но в по-голямата си част това беше тревожна история, особено що се отнася до гласовете в кухнята и падащите като трупове домина.

В продължение на дни Лизел не можа да пропъди една мисъл от главата си.

Това беше прегледът на трите момчета и ако трябваше да бъде честна, ставаше дума по-скоро за Руди.

Тя лежеше в леглото си, тъгуваше по Макс, питаше се къде ли е и се молеше да е жив, но някак си насред всичко това беше и Руди.

Той грееше в мрака, съвършено гол.

Видението беше страховито, особено моментът, когато той махаше ръцете си. Или най-малкото беше смущаващо, но по някаква причина тя не можа да спре да мисли за това.

В продоволствените карти на нацистка Германия не се споменаваше нищо за наказание, но всеки трябваше да поеме своя дял от него. За някои това бе смърт в чужда страна по време на война. За други — бедност и вина, когато войната свърши и в Европа бяха направени шест милиона открития 18 18 Става дума за шестте милиона избити евреи по време на Втората световна война. — Б.пр. . Мнозина вероятно бяха видели наказанието им да се задава, но малцина го приветстваха. Един от тях беше Ханс Хуберман.

Не е редно да помагаш на евреин на улицата.

Нито да държиш такъв в мазето си.

В началото неговото наказание беше собствената му съвест, която непрестанно му нашепваше, че сам бе прогонил Макс Ванденбург от скривалището му. Лизел често я виждаше да седи до недокоснатата чиния с обяда му или да стои до него на моста над река Ампер. Ханс Хуберман вече не свиреше на акордеона си. Отишъл си беше и среброокият му оптимизъм. Всичко това беше лошо, но нещата нямаше да спрат дотук.

Истинското наказание пристигна една сряда в началото на ноември в пощенската му кутия. На пръв поглед новината беше добра.

— Нацистката партия? — попита Роза. — Мислех си, че не те искат.

— И така си беше.

Татко седна и зачете отново писмото.

Те нямаше да го съдят за държавна измяна заради това, че е помагал на евреи или нещо от сорта. Вместо това някои хора се бяха заели да възнаградят Ханс Хуберман. Как беше възможно това?

— Тук трябва да има и нещо друго.

И наистина имаше.

В петък пристигна известие, което съобщаваше, че Ханс Хуберман ще бъде зачислен в немската армия. Като член на партията от него се очакваше да е щастлив да се включи в общите усилия за спечелване на войната, заключаваше писмото. А ако откажеше, това при всяко положение щеше да има последствия. Лизел току-що се беше върнала от четенето при фрау Холцапфел. Кухнята беше натежала от парите на супата и блуждаещите лица на Ханс и Роза Хуберман. Татко седеше, а мама стоеше права над него, докато супата започна да загаря.

— Боже, не ме изпращай в Русия — каза татко.

— Мамо, супата загаря.

— Какво?

Лизел се завтече и махна тенджерата от котлона.

— Супата — каза тя и след като успя да спаси обяда, се обърна и погледна вторите си родители. Лицата им бяха като призрачни градове. — Татко, какво има?

Той й подаде писмото и ръцете й започнаха да треперят, докато четеше. Думите бяха набити със сила в хартията.

Всъщност Лизел видя тази сцена по-късно, докато пишеше. Тя се замисли колко ли такива писма са разпратени из Германия като наказание за Ханс Хубермановци и Алекс Щайнеровци — за онези, които бяха помагали на безпомощните и бяха отказали да пуснат децата си.