Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

— Обещавам — каза татко и тръгна към вагона.

Те се взираха един в друг, когато влакът потегли.

Лизел и Роза му помахаха.

Ханс Хуберман ставаше все по-малък и по-малък и ръката му не държеше нищо друго освен празния въздух.

Хората започнаха да се разотиват от перона, докато накрая не остана никой друг освен тях. Само една жена с осанката на гардероб и едно тринайсетгодишно момиче.

През следващите няколко седмици, докато Ханс Хуберман и Алекс Щайнер бяха на ускорените си тренировъчни лагери, улица „Химел“ беше вече друга. Руди не беше същият — той не говореше. Мама не беше същата — тя вече не ругаеше. Лизел също изживяваше нещата посвоему. Тя вече нямаше желание да краде книги, колкото и да се опитваше да се убеди, че това ще я ободри.

Дванайсет дни след заминаването на Алекс Щайнер Руди реши, че не може да продължава повече така. Той изтича през портата и почука на вратата на Лизел.

— Kommst?

— Ja.

Не я беше грижа къде отива или какво е намислил, но нямаше да тръгне без нея. Закрачиха по улица „Химел“, после по „Мюнхен“ и скоро Молкинг остана зад гърба им. Горе-долу след около час Лизел зададе логичния въпрос. До този момент тя само беше наблюдавала решителното лице на Руди, скованите му ръце и стиснатите му юмруци в джобовете.

— Къде отиваме?

— Не е ли очевидно?

Момичето сви рамене.

— Е, да си кажа право, не съвсем.

— Отивам да го намеря.

— Баща си ли?

— Да. — След кратък размисъл Руди промени намерението си. — Всъщност, не. Мисля вместо това да намеря фюрера .

Ускорени крачки.

— Защо?

Руди изведнъж спря.

— Защото искам да го убия. — Той дори се завъртя на място, обръщайки се към останалата част от света. — Чухте ли това, негодници? — изкрещя момчето. — Аз искам да убия фюрера !

Продължиха да вървят и изминаха още няколко километра. Тогава Лизел си помисли, че е време да се връщат.

— Скоро ще се стъмни, Руди — каза тя.

— И какво от това — отвърна той, без да спира.

— Аз се връщам.

Руди се закова на място и я погледна така, сякаш го предаваше.

— Добре, крадецо на книги. Върви си. Но съм сигурен, че ако в края на този път имаше някоя проклета книга, ти щеше да продължиш. Нали?

Известно време нито един от двамата не заговори, но скоро Лизел се окопити:

— Ти си мислиш, че си единственият, нали Saukerl ? — Тя се извърна настрани. — И само ти си изгубил баща си…

— Какво значи пък това?

Лизел беше заета с броене.

Майка й. Брат й. Макс Ванденбург. Ханс Хуберман. Всички си отидоха. И тя никога не бе имала истински баща.

— Това значи, че се прибирам вкъщи — отговори момичето.

Петнайсет минути тя вървя сама и дори когато Руди я настигна, задъхан и потен, и тръгна редом с нея, мина още час, без никой да каже дума. Те вървяха заедно към къщи с набити крака и уморени сърца.

В „Песен в мрака“ имаше една глава, която се казваше „Уморени сърца“. Романтична девойка се беше врекла на млад мъж, но той като че ли беше избягал с най-добрата й приятелка. Лизел бе сигурна, че това беше тринайсета глава. „Сърцето ми е толкова уморено“, беше казало момичето. То седеше в един параклис, пишейки в дневника си.

„Не — мислеше си Лизел, докато вървеше. — Не краката, а сърцето ми е уморено. Едно тринайсетгодишно сърце не трябва да се чувства по този начин.“

Когато наближиха Молкинг и видяха недалеч спортния комплекс „Хуберт“. Лизел най-накрая заговори:

— Помниш ли, когато се състезавахме там, Руди?

— Разбира се. И аз точно за това си мислех — как и двамата паднахме.

— Ти каза, че целият си бил станал в лайна.

— Не, това беше само кал. — Той не можа да сдържи усмивката си. — А целият станах в лайна, когато се обучавах в Хитлеровата младеж. Бъркаш нещата, Saumensch .

— Нищо не бъркам. Само повтарям онова, което ти каза. Онова, което някой казва, и което действително се е случило, обикновено са две различни неща, Руди, особено що се отнася до теб.

Така беше по-добре.

Когато отново вървяха по улица „Мюнхен“, Руди се спря и надникна през прозореца на ателието на баща си. Преди Алекс да замине, двамата с Барбара обсъдиха дали да го затворят в отсъствието му. Решиха, че така ще бъде по-добре, имайки предвид, че работата и без това беше малко, и освен това имаше частична заплаха местните нацисти да посегнат на него. Бизнесът не беше нещо хубаво в очите на партийните агитатори. Заплатата от армията трябваше да стигне.

По закачалките висяха костюми, а манекените бяха застинали и нелепите си пози.