Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

— Имаш късмет, че изобщо си жив — рече той. Очите му бяха също кръгли и той постоянно ги бършеше. Те бяха или уморени, или го смъдяха, или бяха пълни с пушек и прах. — Просто помни, че врагът тук не е пред теб.

Ханс се канеше да зададе очевидния въпрос, когато зад него се чу глас. Негов собственик беше млад мъж със слабо лице и подигравателна усмивка. Райнхолд Зукер.

— В нашия случаи — обясни той — врагът не е оттатък хълма или в някаква конкретна посока, а навсякъде. — Сетне младият мъж продължи да пише писмото си. — Ще видиш.

След няколко хаотични месеца Райнхолд Зукер щеше да бъде мъртъв. Той умря на мястото на Ханс Хуберман.

Войната връхлетя Германия с още по-голяма сила и Ханс скоро научи, че всяка негова смяна започва по един и същи начин. Мъжете се събираха при камиона, за да им бъде казано какво е било ударено през почивката им, какво се очаква да бъде ударено и кой с кого ще работи.

Дори когато нямаше въздушни нападения, имаше предостатъчно работа за вършене. Те влизаха в полуразрушените градове и разчистваха. В камиона пътуваха дванайсет прегърбени мъже, които едновременно се издигаха и пропадаха, следвайки неравностите на пътя.

От самото начало беше ясно, че всеки си има определено място.

Райнхолд Зукер седеше по средата в лявата редица.

Ханс Хуберман беше до самия капак, където винаги беше много по-светло. Той бързо се научи да бъде нащрек за боклуците, които можеха да бъдат изхвърлени от вътрешността на камиона и обръщаше специално внимание на горящите цигарени фасове, които профучаваха покрай него.

В края на ноември той опита първата порция дим на истинско въздушно нападение. По камиона се сипеха отломки, навсякъде тичаха хора и се чуваха викове. Горяха пожари, поразените сгради бяха превърнати в купчини от бетон и тухли. Полегнали конструкции. Димящите бомби стояха като кибритени клечки в земята, изпълвайки белите дробове на града.

Ханс Хуберман беше в група от четирима души, наредени в колона. Сержант Борис Шипер беше най-отпред и ръцете му се губеха в дима. Зад него бяха Кеслер, след това Бруненвег и после Хуберман. Сержантът гасеше огъня, подсигуряван от двамата мъже зад него, които придържаха маркуча, и най-накрая беше Хуберман, който подсигуряваше и тримата.

Една сграда изстена зад него и се наклони.

Падна с лицето напред само на няколко метра от петите му. Усети се миризмата на скорошно излят бетон и сетне ги връхлетя стена от прах.

— Gottverdammt , Хуберман! — Гласът си проби път през пламъците и веднага след това беше последван от трима мъже. Гърлата им бяха пълни с частици пепел. Дори когато заобиколиха зад ъгъла, облакът от рухналата сграда все още ги гонеше. Той беше бял и топъл и пълзеше след тях.

Временно в безопасност, мъжете кашляха и ругаеха. Сержантът отново даде израз на предишните си чувства:

— По дяволите, Хуберман. — Той избърса праха, полепнал по устните му. — Какво за бога беше това?

— Тя просто рухна зад нас.

— Това го видях и сам. Въпросът е колко голяма беше? Трябва да е била поне десет етажа.

— Не, господин сержант, мисля, че беше само два.

— Боже. — Пристъп на кашлица. — Света богородице! — Той остърга сплъстената маса от пот и прах от очите си.

Един от другите мъже избърса лицето си и каза:

— Ще ми се поне веднъж да бъда наблизо, когато ударят някоя кръчма, за бога! Умирам за една бира.

Мъжете облегнаха гърбове на стената и се замислиха.

Те всички усетиха вкуса й и си представиха как гаси огъня в гърлата им и прогонва дима. Това беше хубава мечта, и невъзможна. Всеки от тях знаеше, че ако имаше някаква бира по тези улици, тя най-вероятно щеше да прилича на млечен шейк или овесена каша.

И четиримата мъже бяха покрити със сивкавобяла сплав от прах и мръсотия. Когато се изправиха, за да подновят работата си, от униформите им се виждаха само малки ивици плат.

Сержантът тръгна към Бруненвег и бръсна няколко пъти гърлите му.

— Така е по-добре — рече той. — Беше се понапрашил малко, приятелю. — Когато Бруненвег се засмя, сержантът се обърна към най-новото си попълнение. — Хуберман, този път ти ще бъдеш отпред.

Те гасиха пожарите няколко часа и използваха всякакви аргументи, за да накарат една сграда да стои права. В някои случаи, когато стените бяха повредени, от тях стърчаха парчета като лакти. И тук беше силата на Ханс Хуберман. Беше му почти забавно да намери някоя тлееща греда или разнебитена бетонна плоча, с която да подпре тези лакти, за да им даде на какво да стъпят.