Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

Ханс излезе заднешком от стаята и тя чу стъпките му да се отдалечават по посока на мазето.

Междувременно Роза хъркаше въодушевено във всекидневната.

Малко преди девет часа сутринта, в кухнята, Лизел получи заповед от Роза:

— Подай ми онази кофа там.

Тя я напълни със студена вода и тръгна към мазето. Лизел я последва в напразен опит да я спре:

— Мамо, не можеш да направиш това!

— Не мога ли? — Майка й се спря за миг на стълбите и я погледна. — Да не би да пропускам нещо, Saumensch ? Заповеди ли се опитваш да ми даваш?

И двете бяха замръзнали на място.

Момичето не отговори.

— Надявам се, че не.

Те продължиха надолу и го намериха, легнал по гръб сред бояджийските платна. Ханс бе решил, че не заслужава дюшека на Макс.

— А сега да видим — каза Роза, вдигайки кофата, — дали е жив.

— Мили боже!

Водният знак беше с овална форма, започваше от гърдите му и стигаше до главата му. Косата му беше сплъстена на една страна и дори и миглите му бяха прогизнали.

— За какво беше това?

— Ти, стар пияница!

— Боже…

От дрехите му се издигаше странна пара. Махмурлукът му беше очевиден. Той се надигна и се разположи върху раменете му като торба с мокър цимент.

Роза прехвърли кофата от лявата в дясната си ръка.

— Имаш късмет, че отиваш на война — рече тя, размахвайки пръст. — Защото иначе аз щях да те убия.

Татко избърса водата от гърлото си.

— Трябваше ли да правиш това? — попита той.

— Да, трябваше. — Тя тръгна по стълбите. — Ако не те видя горе до пет минути, ще получиш още една кофа вода.

Лизел остана при татко в мазето и се зае да попива водата с наличните парцали.

Татко я спря, хвана я над лакътя и заговори:

— Лизел? — Лицето му беше съвсем близо до нейното. — Мислиш ли, че е жив.

Лизел седна по турски. Мокрият парцал капеше върху коляното й.

— Надявам се, татко.

Помисли си, че отговорът й е глупав и повече от очевиден, но като че ли не можа да измисли нищо друго.

И за да каже нещо по-смислено и да отвлече мислите им от Макс, тя се наведе напред и потопи пръста си в една локва вода на пода.

— Guten Morgen , татко.

В отговор Ханс й намигна.

Но това не беше обичайното му намигане. Сега то беше по-тежко, по-тромаво. Това беше намигането на Ханс Хуберман, измъчван от махмурлук и гузна съвест заради Макс. Той се надигна и й разказа за представлението си в „Кнолер“ миналата нощ и за фрау Холцапфел.

Той се отдалечи по улица „Химел“, носейки махмурлука си и един костюм.

Алекс Щайнер имаше още четири дни до заминаването си. Той се отби час преди да тръгнат за гарата и пожела на Ханс всичко най-добро. Цялото семейство Щайнер беше дошло. Всички му стиснаха ръката. Барбара го прегърна и го целуна по двете бузи.

— Върни се жив.

— Да, Барбара — отвърна Ханс с пълна увереност. — Разбира се, че ще се върна. — Той дори успя да се засмее. — Това е просто война. А аз вече съм преживял една.

Докато вървяха по улица „Химел“, жената с телената конструкция излезе от съседната къща и застана на тротоара.

— Довиждане фрау Холцапфел. И прощавайте за миналата нощ.

— Довиждане, Ханс, ти пиян Saukerl — отвърна тя, но сетне добави: — И да се върнеш скоро.

— Да, фрау Холцапфел. Благодаря ви.

— Знаеш какво да правиш с благодарностите си — дори се пошегува тя.

От ъгъла фрау Дилер гледаше критично през прозореца на магазина си и Лизел хвана ръката на татко. Тя я държа през цялото време, докато вървяха по улица „Мюнхен“, чак до гара „Банхоф“. Влакът беше вече там.

Те стояха на перона.

Роза го прегърна първа.

Никакви думи.

Главата й беше заровена в гърдите му и после се отдръпна.

Сетне момичето.

— Татко?

Никакъв отговор.

Не отивай, татко. Просто не отивай. Нека да дойдат да те приберат, но не отивай. Моля те, не отивай.

— Татко?

Ханс Хуберман се усмихна на дъщеря си и влакът беше готов да отпътува. Той протегна ръка и нежно задържа лицето й в дланта си.