Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

Това беше знак, че германската армия става все по-отчаяна.

Те губеха в Русия.

Градовете им бяха бомбардирани.

Бяха нужни още хора и още начини за набирането им, и в повечето случаи най-неподходящата работа щеше да бъде поверена на възможно най-неподходящите хора.

Докато очите й обхождаха листа, Лизел видя дървената маса през дупките, които буквите бяха пробили в хартията. Думи като задължително и дълг бяха буквално врязани в страницата. Почувства, че й се повдига.

— Какво е това? — попита тя.

— Мислех, че съм те научил да четеш, момичето ми — каза татко тихо. В гласа му нямаше нито гняв, нито сарказъм, а просто прозвуча апатично в унисон с израза на лицето му.

Лизел погледна към мама.

Роза имаше малка цепка под дясното око и около минута по-късно картоненото й лице се разкъса. Не чак цялото до центъра, а от дясната страна. Раздраната ивица се спускаше дъговидно по бузата й и свършваше при брадичката.

Пет дни по-късно, когато отново изучаваше времето, Лизел не получи шанса да види небето.

Барбара Щайнер седеше на стъпалото пред къщата със съвършено вчесана коса. Тя пушеше цигара и трепереше. Погледът на Лизел беше привлечен от Курт, който се появи на вратата и седна до майка си. Когато видя момичето да се спира, той извика:

— Ела, Лизел. Руди всеки момент ще излезе.

След кратка пауза тя продължи да върви към вратата.

Барбара пушеше. Малко късче пепел се поклащаше на края на цигарата й. Курт я взе от ръката й, тръсна я, дръпна си от нея и й я върна.

Когато цигарата изгоря, майката на Руди прокара пръсти през добре вчесаните си коси.

— Нашият татко също заминава — рече Курт.

Отново мълчание.

Група деца ритаха топка близо до магазина на фрау Дилер.

— Когато дойдат и поискат едно от децата ти — обясни Барбара Щайнер, без да се обръща към някого конкретно, — от теб се очаква да кажеш да.

Като не броим чашата шампанско от миналото лято, Ханс Хуберман не бе близвал алкохол от цяло десетилетие. Сетне дойде нощта преди да отпътува за обучението си.

Той отиде в „Кнолер“ с Алекс Щайнер следобеда и прекара там цялата вечер. Пренебрегвайки предупрежденията на съпругите си, двамата мъже се напиха до забрава. Собственикът на „Кнолер“, Дитер Вестхаймер, даже ги почерпи с безплатни напитки.

Докато беше все още трезвен, Ханс беше поканен на сцената да посвири на акордеона. Съвсем подобаващо той поде скандалния унгарски химн на самоубийците „Мрачна неделя“ и макар да изтръгна цялата тъга, която се съдържаше в песента, след края й в кръчмата гръмнаха аплодисменти. Лизел си представи сцената и звуците. Пълните усти. Празните бирени чаши с полепнала по тях пяна. Последното издихание на акордеона, ръкоплясканията и виковете, приканващи татко да се върне на бара.

Когато накрая успя да открие къщата си, Ханс не можа да намери ключа си и почука на вратата. Няколко пъти.

— Роза!

Това не беше правилната врата.

Фрау Холцапфел не беше във възторг.

— Schwein! Сбъркал си къщата. — Тя изстреля думите през ключалката. — Една врата по-надолу, глупав Saukerl !

— Благодаря ви, фрау Холцапфел.

— Нали знаеш какво можеш да направиш с благодарностите си, глупако.

— Моля?

— Върви си вкъщи.

— Благодаря, фрау Холцапфел.

— Не ти ли казах току-що какво да направиш с благодарностите си?

— Така ли?

(Изненадващо е на какво е способна една злонравна стара жена с вкус към криминалната литература.)

— Просто се разкарай.

Когато най-накрая се прибра у дома, Ханс не отиде да си легне, а тръгна към стаята на Лизел. Стоеше, олюлявайки се на вратата и я гледаше как спи. Тя се събуди и веднага си помисли, че е дошъл Макс.

— Ти ли си? — попита момичето.

— Не — отвърна той, досещайки се заблудата й. — Татко е.