Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

Това беше оскърбление.

Редно беше вече да са дошли и да са претършували цялата къща, търсейки скрит евреин или доказателства за измяна, но изглежда, че Макс си беше отишъл без никаква причина. Ако беше останал, сега можеше да си спи в мазето или да рисува в скицника си.

— Ти не можеше да знаеш, че няма да дойдат, татко.

— Но можех да знам , че не трябва да давам хляб на онзи човек. Аз просто не помислих.

— Татко, не си направил нищо нередно.

— Едва ли е така.

Той стана и излезе от кухнята. И за да бъде всичко още по-оскърбително, задаваше се една прекрасна утрин.

Четири дни по-късно татко потегли по дългия път към уреченото място на брега на река Ампер. Върна се с малка бележка, която сложи на кухненската маса.

Измина още една седмица, през която Ханс Хуберман продължи да очаква своето наказание. Ивиците върху гърба му се превръщаха в белези и през по-голямата част от времето си, той обикаляше из Молкинг. Фрау Дилер се изплю в краката му. Вярна на думата си, фрау Холцапфел вече не плюеше по вратата на Хуберманови, но ето че се намери неин заместник.

— Знаех си — заклейми го магазинерката. — Ти, мръсен защитник на евреи!

Ханс Хуберман продължи да се разхожда невъзмутим и Лизел често го намираше на моста над река Ампер, надвесен над водата и опрял ръце на перилата. Зад гърба му тичаха деца и минаваха колелета, чуваха се високи гласове и топуркане на крака по дървените талпи. Но той не забелязваше нищо.

— Виждаш ли го? — попита я той един следобед, когато тя се облегна на перилата до него. — Ей там във водата?

Реката носеше бързо талазите си долу под тях. И наистина там сред разпенените й гребени тя съзря очертанието на лицето на Макс Ванденбург. Видя перушинестата му коса и останалото от него.

— Той се биеше с фюрера в мазето ни — промълви момичето.

— Мили боже! — каза татко и стисна още по-силно нацепеното дърво. — Аз съм пълен идиот.

Не, татко.

Ти си просто човек.

Тези думи се родиха в ума й година по-късно, когато ги записа в мазето. Искаше й се да му ги беше казала тогава.

— Аз съм глупав — обясни Ханс Хуберман на доведената си дъщеря. — И добър. Което ме превръща в най-големия идиот на света. Истината е, че искам да дойдат и да ме приберат. Няма нищо по-лошо от това да седиш и да чакаш.

Ханс Хуберман се нуждаеше от оправдание. Трябваше да се убеди, че Макс Ванденбург не е напуснал къщата напразно.

И най-накрая, след три седмици очакване, той реши, че моментът е дошъл.

Беше късно.

Лизел тъкмо се връщаше от фрау Холцапфел, когато видя двама мъже в дълги черни шинели и побягна към вкъщи.

— Татко, татко! — Тя едва не помете кухненската маса. — Татко, те са тук!

Мама се появи първа.

— Какви са тези крясъци, Saumensch ? Кой е тук?

— Гестапо!

— Ханси!

Той вече отиваше към вратата, за да им отвори. Лизел искаше да го придружи, но Роза я задържа и двете останаха да гледат от прозореца.

Татко се спря при портата, пристъпвайки неспокойно от крак на крак.

Мама прегърна Лизел още по-силно.

Мъжете отминаха.

Татко хвърли поглед назад към къщата, разтревожен, излезе на улицата и извика подир тях:

— Хей! Аз съм тук. Дошли сте за мен и това е моята къща. Мъжете в шинели се спряха за момент и направиха справка в тефтерите си.

— Не, не — отговориха те. Гласовете им бяха дълбоки и гърлени. — За съжаление сте малко стар за нуждите ни.

Те продължиха надолу по улицата, но не отидоха много далече. Спряха се пред №35 и минаха през отворената портичка.

— Фрау Щайнер? — казаха мъжете, когато вратата се отвори.

— Да, аз съм.

— Дошли сме да разговаряме за нещо с вас.

Мъжете стояха като колони в шинели на прага на къщата на семейство Щайнер, която все така си приличаше на кутия за обувки. По някаква причина те бяха дошли за момчето.

Двамата непознати в шинели търсеха Руди.

По думите на най-малките сестри на Руди в кухнята седяха две чудовища. Те се въртяха методично край вратата, докато други три от децата на семейство Щайнер играеха на домино във всекидневната. Останалите три слушаха радио в спалнята. Руди се надяваше, че новините нямат нищо общо с онова, което се случи в училище миналата седмица. Това беше нещо, което той не пожела да разкаже на Лизел и за което не говореше у дома.