Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

— Добре ли си, татко?

Тя, обаче, получи въпроси вместо отговор.

— Какво си въобразявах? — Татко стисна още по-силно очи и сетне ги отвори отново. Целият му работен гащеризон бе изпомачкан. По ръцете му имаше боя и кръв. И трохи от хляб. Колко различен бе той от хляба от лятото. — О, боже, Лизел, какво направих?

Да.

Трябва да се съглася.

Какво бе направил татко?

Същата вечер малко след единайсет часа Макс Ванденбург вървеше по улица „Химел“ с куфар, пълен с храна и топли дрехи. Германският въздух изпълваше белите му дробове. На небето пламтяха жълти звезди. Докато се приближаваше към магазина на фрау Дилер, той хвърли един последен поглед към №33. Не видя фигурата до кухненския прозорец, но тя го видя. Махна му с ръка и той не й отговори.

Лизел все още чувстваше устните му на челото си и бе усетила дъха на сбогуването.

— Оставил съм нещо за теб — беше казал той, — но няма да го получиш преди да бъдеш готова.

И сетне си тръгна.

— Макс?

Но той не се върна.

Излезе от стаята й и затвори тихо вратата след себе си.

Коридорът шепнеше.

Той си беше отишъл.

Когато Лизел влезе в кухнята, мама и татко стояха прегърбени, със застинали лица. Те бяха стояли така в продължение на трийсет секунди от вечността.

Колко съвършено.

Покой.

Някъде близо до Мюнхен един германски евреин вървеше през мрака. Той имаше уговорка да се срещне с Ханс Хуберман след четири дни (разбира се, ако не бъдеше заловен). Уреченото място беше надолу по река Ампер, където един рухнал мост се беше привел над реката и дърветата.

Той щеше да отиде там, но нямаше да остане повече от няколко минути.

Единственото нещо, което татко намери там четири дни по-късно, беше бележка, сложена под камък близо до едно дърво. Тя не беше адресирана до никого и съдържаше само едно изречение.

Впоследствие улица „Химел“ №33 повече от всякога беше място на тишина и обстоятелството, че Речникът на Дуден грешеше в определението си на това понятие, не остана незабелязано, особено що се отнася до сродните думи.

Тишината не беше спокойствие или мир, нито пък покой.

В нощта на парада идиотът седеше в кухнята, пиеше на горчиви глътки кафето на фрау Холцапфел и копнееше за цигара. Очакваше всеки момент да бъде отведен от Гестапо, войниците, полицията или който и да е, защото чувстваше, че го заслужава. Роза му нареди да си легне. Момичето се въртеше около вратата. Той ги отпрати и двете и прекара часовете до сутринта, заровил глава в ръцете си, чакайки.

Нищо не се случи.

Всяка минута носеше в себе си очакваното почукване по вратата и заплашителните думи.

Но те така и не дойдоха.

Чуваше се единствено собственото му дишане.

— Какво направих? — прошепна отново.

— Боже, какво не бих дал за една цигара — отговори той, погълнат в мислите си.

Лизел чу тези изречения, повторени няколко пъти, но остана край вратата. Много й се искаше да го утеши, но никога не беше виждала толкова опустошен човек. Тази нощ не можеше да има утеха. Макс си беше отишъл и Ханс Хуберман беше виновен за това.

Кухненският шкаф беше като обвинение и той чувстваше дланите си мазни при спомена за онова, което бе направил. Сигурно са потни, помисли си Лизел, защото собствените й ръце бяха влажни до китките.

В стаята си тя започна да се моли. С ръце и колене върху дюшека.

— Моля те, господи, моля те, нека Макс да оцелее. Моля те, господи, моля те.

Нейните измъчени колене.

Нейните болезнени крака.

С появата на първата светлина Лизел се събуди и тръгна към кухнята. Татко спеше, обронил глава върху масата и в крайчеца на устата му имаше малко слюнка. Във въздуха се носеше уханието на кафе и образа на глупавата доброта на Ханс Хуберман. Тя беше като номер или адрес. Повтори я достатъчно пъти и няма да я забравиш.

Първият и опит да го събуди не сполучи, но когато го бутна втори път по рамото, той, стреснат, вдигна рязко глава.

— Тука ли са?

— Не, татко, аз съм.

Татко доизпи изстиналото кафе в чашата си, при което адамовата му ябълка изпъкваше и потъваше отново.

— Трябваше вече да се дошли. Защо ги няма, Лизел?