Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

— Хареса ми книгата, която чете в скривалището.

Не, тук имаше някаква грешка. Лизел беше убедена в това.

— Така ли?

— Надявах се да чуя останалата част от нея в скривалището, но изглежда, че засега сме в безопасност. — Тя разкърши рамене, за да изправи теловете в гърба си. — Затова искам да те поканя вкъщи да ми я допрочетеш.

— Много си нахална, Холцапфел. — Роза се колебаеше дали да избухне или не. — Ако си мислиш, че…

— Ще спра да плюя на вратата ти — прекъсна я тя. — И ще ти дам моята дажба от кафе.

Роза реши да не изпада в ярост.

— И малко брашно?

— Какво, ти да не си еврейка? Само кафето! Ако искаш, можеш да размениш кафето за брашно с някого.

Сделката беше сключена!

Без участието на момичето.

— Добре тогава, разбрахме се.

— Мамо?

— Тихо, Saumensch . Върви да си вземеш книгата. Мама впери отново поглед във фрау Холцапфел. В кои дни искаш да бъде?

— Понеделник и петък, в четири часа. И днес, още сега.

Лизел последва полковата стъпка на фрау Холцапфел до съседната къща, която беше огледален образ на тази на Хуберманови. Или може би беше малко по-голяма.

Когато седна на кухненската маса, фрау Холцапфел се настани точно срещу нея, но с лице към прозореца.

— Чети — каза тя.

— Втора глава?

— Не, осма глава. Разбира се, че втора глава? А сега започвай да четеш преди да съм те изхвърлила.

— Да, фрау Холцапфел.

— Не ми ги пробутвай тези любезности, „да, фрау Холцапфел“ — каза тя имитирайки момичето. — Просто отвори книгата. Нямаме цял ден на разположение.

„Мили боже — помисли си Лизел. — Това е наказанието ми за всички кражби. Най-накрая си го получих.“

Тя чете четирийсет и пет минути и когато главата свърши, на масата беше сложена книжна кесия с кафе.

— Благодаря — каза жената. — Това е хубава история. — Сетне се обърна към печката и започна да бели картофи. — Още ли си тук?

Лизел прие това като подкана да си ходи.

— Danke schon , фрау Холцапфел. — На вратата тя видя две снимки в рамки на двама млади мъже във военни униформи и издекламира дежурното „Хайл Хитлер“, вдигайки ръка по посока на кухнята.

— Да. — Фрау Холцапфел беше и горда и уплашена. Двама синове в Русия. — Хайл Хитлер. — Тя сложи водата да заври и дори беше достатъчно учтива да изпрати Лизел до вратата. — Bis morgen?

На другия ден беше петък.

— Да, фрау Холцапфел. До утре.

Лизел изчисли, че щеше да има още четири такива четения с фрау Холцапфел и малко след тона евреите щяха да преминат през Молкинг.

Те щяха да вървят към Дахау, за да се концентрират.

Това правеше две седмици , написа тя по-късно в мазето. Две седмици, за да бъде променен светът и четиринайсет дни, за да бъде погубен.

Някои хора казаха, че камионът се бил повредил, но аз лично мога да свидетелствам, че случаят не беше такъв. Аз бях там.

Онова, което стана, беше безбрежно небе-океан и разпенени облаци.

Освен това там нямаше само едно превозно средство. Три камиона не се чупят едновременно.

Когато войниците отбиха да похапнат, да изпушат по цигара и да разбутат вързопите на евреите, един от затворниците припадна от глад и изтощение. Нямам никаква представа откъде идваше конвоят, но той беше на около шест километра от Молкинг и на още много път до концентрационния лагер в Дахау.

Аз минах през предното стъкло на камиона, видях припадналия и скочих от каросерията. Душата му беше мършава. Брадата му беше сплъстена. Стъпките ми падаха гръмко върху едрия чакъл, макар нито звук да не беше чут от войника или затворника. Но те можеха да подушат близостта ми.

Спомням си, че в каросерията на камиона тогава имаше много желание. Зовяха ме вътрешни гласове.

Защо него, а не мен?

Слава богу, че не съм аз.

Войниците, от друга страна, бяха заети с други неща. Водачът им смачка фаса си и се обърна към другите с мъгляв въпрос.

— Кога за последно сме изкарвали тези плъхове да подишат малко чист въздух?

Първият му помощник прочисти гърлото си преди да заговори.

— Не помня, но няма да им се отрази зле.

— Е, да го направим тогава. Имаме време за това, нали?

— Ние винаги имаме време, господин сержант?

— И сега времето е идеално за един парад, не мислиш ли?

— Тъй вярно, господин сержант.

— Е, какво чакаме тогава?

На улица „Химел“ Лизел играеше футбол, когато дойде шумът две момчета се бореха за топката в средата на терена и сетне всички замръзнаха по местата си. Дори и Томи Мюлер го чу.