Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

Скоро по улиците не остана никой.

Имаше само слухове с торби на рамо.

Когато се прибраха вкъщи, татко разказа на Макс всичко.

— Навън всичко е потънало в мъгла, примесена с пепел… Мисля, че ни пуснаха да си ходим твърде рано. — Той погледна към Роза. — Дали да не изляза? Да видя дали мога да помогна там, където са паднали бомби?

Роза не беше впечатлена от идеята.

— Не ставай глупак — рече тя. — Ще се задушиш в този прахоляк. Не, Saukerl , ще си стоиш в къщата. — Сетне й хрумна нещо. Тя погледна Ханс много сериозно. Всъщност на лицето й беше изписана гордост. — Стой тук и му разкажи за момичето. — Гласът й съвсем леко се повиши. — И за книгата.

Макс изглеждаше видимо заинтригуван.

— „Свирачът“ — информира го Роза. — Глава първа. — После тя обясни точно какво се е случило в скривалището.

Лизел стоеше в ъгъла на мазето, Макс я наблюдаваше и триеше брадичката си с ръка. Лично аз смятам, че точно в този момент се роди идеята за следващото произведение в скицника му.

Игрословецът.

Той си представи как момичето чете в скривалището. Буквално я видя как поднася думите. Но както винаги, във видението му беше и сянката на Хитлер. Макс вероятно вече чуваше стъпките му, които се приближаваха към улица „Химел“ и мазето.

След дълга пауза, той накрая понечи да заговори, но Лизел го прекъсна:

— Видя ли небето тази нощ?

— Не. — Макс погледна към стената и посочи с пръст. На нея си стояха думите и картината, която бе нарисувал година по-рано — въжето и капещото слънце. — Това е единственото небе, което видях тази нощ. — След това не беше казано нищо повече. Останалото бяха мисли.

Не мога да твърдя нищо със сигурност за Макс Ханс и Роза Хуберман, но знам, че Лизел Мемингер си мислеше, че ако бомбите паднеха някога на улица „Химел“, Макс не само имаше по-малък шанс да оцелее, но и щеше да умре сам.

На сутринта започна оглед на пораженията. Никой не беше загинал, но две жилищни постройки бяха превърнати в пирамиди от отломки, а от любимото игрище на Руди, което се ползваше от Хитлеровата младеж, беше загребан огромен черпак земя. Половината град стоеше по периферията на ямата. Хората преценяваха дълбочината й и я сравняваха с тази на скривалищата си. Няколко момчета и момичета плюха в нея.

Руди стоеше до Лизел.

— Май пак ще трябва да торят.

Следващите две седмици минаха без въздушни нападения и животът почти се върна към нормалното. Две важни неща, обаче, бяха на път да се случат.

Бръчките й бяха като клевета. Гласът й беше подобен на бой с пръчка.

Истински късмет беше, че видяха през прозореца на всекидневната фрау Холцапфел да идва, защото кокалчетата на ръката й прозвучаха доста настойчиво и решително върху вратата им. По всичко личеше, че идва по работа.

Лизел чу думите, от които се страхуваше.

— Ти иди да отвориш — каза мама и момичето, знаейки много добре кое е добро за нея, направи каквото й беше казано.

— Майка ти вкъщи ли е? — попита фрау Холцапфел. Изградена от петдесетгодишна телена конструкция, тя стоеше на прага и от време на време поглеждаше назад към улицата. — Тук ли е днес твоята отвратителна майка?

Лизел се обърна и извика.

Скоро Роза беше зад гърба й.

— Какво търсиш тук? Да не би сега да искаш да плюеш и на пода на кухнята ми?

Фрау Холцапфел не се смути ни най-малко.

— Така ли посрещаш всеки, който се покаже на вратата ти? — рече тя. — Какъв G’sindel !

Лизел наблюдаваше. Тя имаше лошия късмет да бъде затисната в нещо като сандвич между двете жени. Роза я дръпна назад да не й се пречка.

— Е, ще ми кажеш ли защо си дошла или не?

Фрау Холцапфел погледна още веднъж назад към улицата, сетне отново завъртя глава.

— Имам предложение за вас.

Мама премести тежестта си на другия крак.

— Така ли?

— Не, не е за теб — каза тя с пренебрежителна нотка и спря погледа си на Лизел. — А към теб.

— Тогава защо ме повика.

— Е, най-малкото се нуждаех от позволение.

„О, боже, само това ми трябваше — помисли си Лизел. — Какво по дяволите може да иска Холцапфел от мен?“