Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

Един осветителен глобус висеше от тавана, а помещението беше влажно и студено. Нащърбените стени бодяха хората в гърбовете докато стояха и разговаряха. Отнякъде се процеждаше приглушеният звук на сирените. Те чуваха негов изопачен вариант, който някак си намираше път и дотук. Макар това да пораждаше значителни опасения за качествата на скривалището, поне щяха да чуят трите сирени, известяващи края на въздушната опасност. Те не се нуждаеха от Luftschutzwarte — отговорник за противовъздушната отбрана.

Не след дълго Руди намери Лизел и вече стоеше до нея. Косата му сочеше към нещо на тавана.

— Не е ли страхотно? — каза той.

Тя не можа да скрие сарказма си:

— Направо е прекрасно.

— О, хайде стига, Лизел, нима не ти харесва. Кое е най-лошото, което може да ни се случи, освен всички да бъдем сплескани, изпържени или каквото правят там бомбите?

Лизел се огледа, преценявайки лицата. Сетне започна да прави списък на онези, които са най-уплашени.

Очите на фрау Холцапфел стояха отворени, без да мигат. Жилавата й фигура беше наведена напред, а устата й бе заела формата на кръг. Хер Фидлер си намираше работа, питайки хората как се чувстват, понякога по няколко пъти. Младият мъж, Ролф Шулц, стоеше самотен в ъгъла. Ръцете му бяха като циментирани в джобовете. Роза се люлееше леко напред-назад.

— Лизел — прошепна тя, — ела тук.

Мама прегърна момичето отзад, затягайки хватката си. После запя песен, но толкова тихо, че Лизел не чуваше почти нищо. Нотите се раждаха с дъха й и умираха на устните й. Стоейки непосредствено до тях, татко оставаше мълчалив и неподвижен. В един момент той сложи топлата си ръка върху хладната главица на Лизел. „Ще го преживееш“, казваше жестът му и това беше така.

От лявата им страна бяха Алекс и Барбара Щайнер с по-малките им деца, Ема и Бетина. Двете момиченца се бяха вкопчили в десния крак на майка си. Най-голямото им момче, Курт, замръзнал в съвършена стойка на Хитлеровата младеж, се взираше напред, държейки ръката на Карин, която беше мъничка дори за своите седем години. Десетгодишната Анна-Мари си играеше с неравната повърхност на циментената стена.

От другата страна на Щайнерови бяха семейство Йенсон и Фификус.

Фификус се въздържаше да си подсвирква.

Брадатият господин Йенсон беше прегърнал здраво жена си, а двете им деца ту заговаряха, ту млъкваха. От време на време се дразнеха едно друго, но тъй или иначе не стигаха до истинско скарване.

След около десетина минути в мазето се възцари някаква неподвижност. Хората бяха като споени един за друг и само прехвърляха тежестта си от единия крак на другия. Мълчанието беше оковано за лицата им. Те се гледаха един друг и чакаха.

Говореше се, че в други скривалища хората пеели Deutschland uber Alles или пък спорели помежду си в спарения въздух на подземните помещения. В мазето на семейство Фидлер нямаше такива неща. Тук имаше само страх, предчувствие за опасност и мъртвата песен на картонените устни на Роза Хуберман.

Малко преди сирените да обявят края на опасността Алекс Щайнер — човекът с неподвижно дървено лице — издърпа нежно децата от краката на съпругата си. Сетне се протегна и улови свободната ръка на сина си. Курт, с все същия стоически зареян поглед, стисна леко ръката на сестра си. Скоро всеки в мазето държеше ръката на другия и групата германци образува нещо като тромав кръг. Студените ръце се топяха в топлите, а в някои случаи хората усещаха пулса на човека до себе си през пластовете бледа настръхнала кожа. Някои затвориха очи в очакване на последния си час или таейки надежда, че знакът за края на нападението най-сетне ще дойде.

Заслужаваха ли нещо по-добро тези хора?

Колко от тях бяха преследвали други под строгия поглед на Хитлер, повтаряйки неговите изречения, неговите параграфи, неговия магнум опус? Беше ли отговорна Роза Хуберман? Жената, която укриваше евреин? Или Ханс? Заслужаваха ли всички те да умрат?

Децата?

Отговорът на всеки един от тези въпроси ме интересува живо, макар да не мога да позволя да ме отклонят от пътя ми. Знам, че всеки един от тези хора щеше да ме почувства тази нощ, с изключение на най-малките деца. Аз бях внушението. Аз бях съветът, моите въображаеми стъпки влизаха в кухнята и тръгваха надолу по коридора.