Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

— Можеш ли да почакаш тук десет минути?

— Разбира се.

Лизел натисна педалите по посока на Гранде Щрасе №8 и скоро се озова на позната територия пред главния вход. Книгата беше останала у Руди, но тя държеше писмото в ръцете си и търкаше пръсти в сгънатия лист, докато стъпалата около нея ставаха все по-тежки. На четири пъти се опита да почука по застрашителната плът на вратата, но не можеше да намери сили да го направи. Най-многото, което можа да постигне, бе да сложи нежно кокалчетата на ръката си върху топлото дърво.

И в този момент отново дойде брат й.

От подножието на стълбището, вече със заздравяло коляно, той каза:

— Хайде, Лизел, почукай.

След повторното си бягство скоро тя видя далечната фигура на Руди на моста. Вятърът се къпеше в косите й. Краката й плуваха с педалите.

Лизел Мемингер беше престъпник.

Но не защото бе откраднала няколко книги през един отворен прозорец.

Трябваше да почукаш, мислеше си тя, и макар да чувстваше немалка вина, в нея напираше и детски смях.

Докато караше колелото, тя се опита да си каже нещо.

Не заслужаваш да си толкова щастлива, Лизел. Наистина.

Може ли човек да открадне щастие? Или то просто е един друг душевен диаболичен трик?

Лизел пропъди тези свои мисли. Тя пое по моста и напомни на Руди да не забравя книгата.

Те караха към вкъщи ръждясалите си колелета.

Пропътуваха няколко километра, от лятото към есента, и от тихата нощ към шумния дъх на бомбардировките над Мюнхен.

С малкото пари, които бе спечелил през лятото, Ханс донесе вкъщи едно старо радио.

— По този начин — каза той — ще можем да чуем кога идват въздушните нападения дори преди още да започнат сирените. Те пускат един звук като кукане и след това съобщават застрашените райони.

Татко сложи апарата на кухненската маса и го включи. После пробваха дали работи и в мазето заради Макс, но там се чуваше само шум и случайни гласове.

През септември не чуха предупреждението, защото спяха.

Или радиото беше вече наполовина счупено, или звукът му беше погълнат моментално от воя на сирените.

Една ръка бутна нежно рамото на Лизел, докато спеше.

Последва я гласът на татко, уплашен.

— Лизел, събуди се. Трябва да вървим.

Дойде дезориентацията на прекъснатия сън и Лизел едва виждаше очертанието на лицето на татко. Единственото действително видимо нещо беше гласът му.

В коридора се спряха.

— Почакайте — каза Роза.

Вървейки през мрака, те бързаха към мазето.

Лампата беше запалена.

Макс се измъкна иззад кутиите с боя и платната. Лицето му беше уморено и той закачи нервно палци в джобовете на панталоните си.

— Време е, а?

Ханс тръгна към него.

— Да, време е. — Той се ръкува с него и го тупна по рамото. — Ще се видим, когато се върнем, нали?

— Разбира се.

Роза го прегърна, както и Лизел.

— Довиждане, Макс.

Седмици по-рано бяха обсъдили дали всички трябва да останат заедно в собственото си мазе или тримата да отидат при едно семейство на име Фидлер. Макс беше човекът, които им помогна да вземат решение:

— Казаха, че тук не е достатъчно дълбоко. И без това вече ви изложих на достатъчно много опасности.

Ханс бе кимнал.

— Жалко, че не можем да те вземем с нас. Срамота!

— Просто така стоят нещата.

Навън сирените виеха към къщите, а хората тичаха, куцукаха и се привеждаха, докато излизаха от домовете си. Нощта наблюдаваше. Някои хора отвръщаха на погледа й, опитвайки се да зърнат бомбардировачите, които кръстосваха небето.

Улица „Химел“ беше процесия от объркани хора, помъкнали най-скъпоценните си вещи. В някои случаи това беше бебе. В други купчина фотоалбуми или дървена кутия. Лизел носеше книгите си, притиснати между ръката и ребрата й. Фрау Холцапфел влачеше голям куфар, вървейки по тротоара с подути очи и малки стъпки.

Татко, който беше забравил всичко — даже и акордеона си — се втурна назад към нея и я избави от товара й.

— Мили боже, какво сте сложили тук? — попита той. — Наковалня?

Фрау Холцапфел вървеше редом с него.

— Неща от първа необходимост — обясни тя.

Семейство Фидлер живееше шест къщи по-надолу. То се състоеше от четирима души, всичките с пшеничено руси коси и добри германски очи. И което беше по-важно, те имаха дълбоко хубаво мазе. В него се натъпкаха двайсет и двама души, в това число семейство Щайнер, фрау Холцапфел, Фификус, един млад мъж и още едно семейство на име Йенсон. В интерес на гражданския мир Роза Хуберман и фрау Холцапфел бяха държани далече една от друга, въпреки че ситуацията изключваше дребнави препирни.